Ние с Том обаче я обличахме.
♥
Вечерта преди първия ни работен ден тримата седяхме в салона на Maison Шопло, опознавахме се и гадаехме какво ни очаква тук. Докато разговаряхме, луната се издигна над Атлантическия океан, също тъй спокойна и красива като сърната, която с баща ми видяхме на железопътната линия.
— Увеселителен парк е, да му се не види! — възкликна Ерин. — Няма да е толкова трудно, нали?
— Лесно ти е на теб — парира я Том. — Щото няма да те карат да миеш седалките на въртележката всеки път, когато някой пикльо се изповръща насред возенето.
— Каквото ме накарат, ще го върша! — тросна се тя. — Ако ще да е и бърсане на повръщано, когато не съм заета да снимам същите пикльовци с родителите им. Не мога да се откажа от работата. Чудя се как ще си платя таксата за последната година, защото съм на крачка от фалита.
— Дано попаднем в един и същ екип — промърмори Том.
Извадихме късмет — оказа се, че ще работим заедно. Всички работни екипи в Джойленд носеха названията на породи кучета, нашият беше „Бигъл“.
Емалина Шопло се появи с поднос, на който беше сложила пет чаши за шампанско. Госпожица Акърли, върлина с огромни очи, скрити зад големи очила (на мен ми приличаше на писателката Джойс Карол Оутс), вървеше до нея и носеше бутилка.
Том Кенеди мигом се ободри.
— Френска лимонада ли виждам? Като гледам бутилката, май не е помия от супермаркета.
— Няма спор, шампанско е — обяви госпожа Шопло. — Макар че ако очакваш „Мут е Шандон“, млади господин Кенеди, ще бъдеш разочарован. Не е помия, както елегантно се изрази, но не е и от най-скъпото.
— Не знам за колегите ми — ухили се той, — но като човек, свикнал да пие само сайдер, едва ли ще бъда разочарован.
Тя се усмихна:
— Винаги ознаменувам с шампанско началото на летния сезон — ей така, за късмет. И май действа. Досега не съм губила сезонен работник. Всеки да си вземе чаша. Тина, наливай. — Когато чашите бяха пълни, госпожа Шопло вдигна своята, ние сторихме същото. — Наздраве за Ерин, Том и Девин. Пожелавам ви прекрасно лято, момчета, и да носите козината само когато температурата е под двайсет и седем градуса.
Чукнахме се и пихме. Може да не беше от най-скъпите марки, но беше дяволски добро шампанско и в бутилката остана колкото всички да пийнем по още една глътка. Този път Том предложи тост:
— Пия за госпожа Шопло, която ни подслони от бурите!
— Благодаря, Том, много мило. И все пак няма да ти намаля наема.
Пихме. Оставих чашата си, защото главата ми се позамая, и попитах:
— Какво беше това за козината?
Госпожа Шопло и госпожица Акърли се спогледаха и се усмихнаха.
— Ще разбереш — загадъчно каза библиотекарката. Страхотен отговор беше, няма що.
— Не стойте до късно, деца — посъветва ни госпожа Шопло. — Утре ще ставате рано. Вашата кариера в шоубизнеса започва.
♥
Да, наистина трябваше да сме на работа рано: в седем сутринта, два часа преди паркът да отвори врати за поредния летен сезон. Тримата отидохме дотам пеш по брега. Том говори през повечето време. Голям бъбривец беше. Щеше да е досадно, ако не беше толкова забавен и неуморимо весел. Наблюдавах Ерин (която беше свалила маратонките си и газеше във водата); погледът й издаваше, че е очарована и запленена от Том, който не беше първи красавец. Завиждах му обаче за ентусиазма и за дарбата да бъбри лековато, от която аз, уви, бях лишен. Нали помните стария виц за начинаещата актриса, дето била толкова тъпа, че преспала със сценариста?
— Според вас имат ли мангизи собствениците на тези вили? — попита той и посочи къщите по Бийч Роу. Тъкмо минавахме край голямата зелена постройка, подобна на замък, но през този ден жената и момченцето в инвалидната количка ги нямаше. Ани и Майк Рос влязоха в историята по-късно.
— Сигурно притежават милиони — предположи Ерин. — Чак милиардери не са, но както би казал татко, не си броят центовете.
— Увеселителният парк вероятно сваля малко цената на имотите — отбелязах.
— Не разбираш душевната нагласа на богатите — възрази Том. — Същото е, както като минават покрай бездомници, които просят на улицата. Просто ги заличават от съзнанието си. „Бездомници ли? Какви бездомници?“ С парка е същото — „Какъв парк?“ Собствениците на тези къщи имат друга душевна нагласа. — Той се спря и засенчи очите си, загледан в зелената викторианска къща, която щеше да играе такава важна роля в живота ми през тази есен, след като Ерин Кук и Том Кенеди, дотогава вече гаджета, се завърнаха в университетите. — Тази ще е моя. Очаквам да вляза във владение на… първи юни 1987 година.