Том се наведе към мен и ми прошепна:
— Абе, какви ги дрънка тоя? Да не сме попаднали по погрешка на сбирка на Анонимните алкохолици?
Изшътках му. Дошъл бях с очакването да изслушам нещо като десетте Божи заповеди в духа на „Не прави това или онова“, а вместо това чух майтапчийска и същевременно сериозна лекция, която ме възхити. Брадли Истърбрук ни огледа, после внезапно широко се усмихна, давайки ни възможност да зърнем конските му зъби. Каква усмивка — сякаш той можеше да погълне света! Ерин Кук се взираше в него като хипнотизирана. Също и повечето сезонни работници. Така се взират хлапаци в учител, който им предлага нов и прекрасен поглед към реалността.
— Надявам се работата ви тук да ви е приятна, но когато не е, когато например е ваш ред да облечете козината, постарайте се да си припомните колко сте привилегировани. В тъжния и мрачен свят ние сме островче на щастието. Мнозина от вас сигурно вече имат планове за бъдещето — надявате се да станете лекари, адвокати, политици може би…
— ПАЗИ БОЖЕ! — извика някой и предизвика всеобщ смях.
Мислех си, че няма как усмивката на Истърбрук да стане по-широка, но се оказа, че греша. Том клатеше глава, обаче и той се беше поддал на магията на този човек.
— Добре, вече схванах — пошушна в ухото ми. — Този е Исус Христос на веселието.
— Ще водите интересен и ползотворен живот, млади мои приятели. Ще извършите много добри дела, ще имате забележителни преживявания. Но се надявам, че никога няма да забравите времето, прекарано в Джойленд, защото ще е най-вълнуващото приключение. Ние не предлагаме мебели. Нито коли. Не продаваме земя, нито къщи, не предлагаме пенсионни фондове. Нямаме политическа програма. Продаваме забавление. Никога не го забравяйте. Благодаря ви за вниманието.
Отдръпна се от катедрата, поклони се отново и напусна сцената, движейки се със същата мъчителна походка. Вече почти се беше скрил зад кулисите, преди да избухнат аплодисментите. Рядко съм чувал по-добра реч, защото той казваше истината, а не дрънкаше врели-некипели. Ама вярно, колко от вас могат да напишат в автобиографията си: „През 1973 година продавах забавление“?
♥
Всички ръководители на екипи бяха отдавнашни служители на Джойленд, които извън сезона работеха като организатори и водещи на всевъзможни развлекателни събития. Повечето бяха и в Комисията по парковете, което означаваше, че се занимаваха с щатските и федералните разпоредби (много либерални през 1973 година), както и с жалби на клиенти. През това лято повечето жалби бяха свързани със забраната на тютюнопушенето.
Шефът на нашия екип беше седемдесетинагодишен весел и енергичен дребосък на име Гари Алан, който беше и управител на стрелбището „Ани Оукли“. Само дето никой от нас не използваше тези имена след първия ден. Според дъра-бъра стрелбището беше бам-бумаджийницата, а Гари беше бам-бумаджийският шеф. Ние, седмината от екип „Бигъл“, се срещнахме с него в бам-бумаджийницата, където той строяваше пушките на стойките. Първата ми официална задача в Джойленд — както и за Ерин, Том и останалите четирима от екипа — беше да се подредят наградите по рафтовете. Най-видното място беше за големите плюшени животинчета, които рядко някой печелеше… макар Гари да каза, че гледа да дава поне едно на вечер, когато приходите са добри.
— Обичам си клиентите — заяви той. — Така си е. Най обичам бройките, което ще рече готините гаджета, а от тях най-любими са ми ония с големите деколтета, дето се навеждат ей-така да стрелят. — Взе 22-калиброва въздушна пушка със сачми (модифицирана да издава силен и ефектен гърмеж при всяко дърпане на спусъка) и се наведе да ни демонстрира. — Когато стреля мъж, му казвам, че е прекрачил фауллинията. Бройките не ги закачам.
Рони Хюстън, очилат младеж с бейзболна шапка с надпис „Щатски университет — Флорида“, се обади:
— Не виждам фауллиния, господин Алан.
Гари го изгледа, опрял юмруци в несъществуващите си хълбоци. Джинсите му сякаш се крепяха напук на земното притегляне.
— Чуй ме, синко, три неща ще ти кажа. Слушаш ли внимателно?
Рони кимна. Изглеждаше така, сякаш му се искаше да си води бележки. А също и сякаш му се щеше да се скрие зад нас.
— Първо, можеш да ми викаш Гари, или Татенце, или дърти негоднико, обаче не съм учител, тъй че зарежи „господина“. Второ, да не съм видял повече на главата ти тъпата университетска шапка. Трето, фауллинията е, където кажа. Аз я определям, защото тя е ей-тук. — И той се почука по хлътналото, прорязано от изпъкнала вена слепоочие, за да илюстрира думите си. После махна към наградите, мишените и плота, на който чинчилите — лапнишараните — „полагаха муцунки“. — Всичко туй ми е в акъла. Бам-бумаджийницата е във въображението ми. Схващаш ли?