Кимнах.
— Додето колелото не се нашишка…
— Какво?
— Напълни. Да се нашишка означава да се напълни. Не ме питай защо. Та докато колелото не се нашишка, редуваш между супербавна и стоп. Щом имаш максимално натоварване, което е през повечето време, ако имаме добър сезон, минаваш към нормалната бавна скорост. Возенето продължава четири минути. — Посочи портативното радио и добави: — Мое е, но по правило който поеме управлението, пуска музика по негов избор. Само без щури рок парчета на „Ху“, „Лед Цепелин“, „Стоунс“ и прочие преди залез-слънце. Разбра ли?
— Да. А как спирам?
— По същия начин. Супербавна, стоп. Супербавна, стоп. Винаги равнявай емблемата на Хрътката по жълтата ивица и кабинките се спират точно до платформата. Би трябвало да правиш по десет завъртания на час. Ако колелото всеки път е пълно, това прави над седемстотин души и печалбата е тлъста пачка.
— Което ще рече?
— Пет стотачки.
Изгледах го и колебливо попитах:
— Всъщност няма да ми се наложи да возя хора, нали? Колелото си е твое.
— На Брад Истърбрук е, хлапе. Както и останалите съоръжения. Аз съм най-обикновен служител, макар да съм тук от доста години. Ще го управлявам предимно аз, но не през цялото време. В другите лунапаркове заместниците на титулярите са полупияни рокери, покрити с татуировки. Ако те го могат, и ти ще се справиш.
— Щом казваш…
Лейн посочи към входа:
— Портите са отворени и ето ги чинчилите, стичат се по Джойленд Авеню. Стой до мен за първите три завъртания. После ще обучиш останалите от екипа си, включително и Холивудското момиче. Всичко е наред, нали?
Никак не ми изглеждаше наред — нима от мен се очакваше да пратя хора на петдесет метра над земята след петминутен инструктаж? Беше пълно безумие.
Той стисна рамото ми:
— Ще се справиш, Джоунси. И не ми отговаряй: „Щом казваш.“ Да чуя, че всичко е наред.
— Всичко е наред — повторих.
— Така те искам. — Включи радиото, свързано с високоговорителя, монтиран на виенското колело. „Холис“ запяха „Висока готина жена с черна рокля“, Лейн извади от задния си джоб ръкавици от необработена кожа. — Трябва и ти да се снабдиш с такива, ще са ти нужни. Освен това започвай да усвояваш диджейски умения. Наведе се, извади безжичен микрофон от вездесъщото оранжево сандъче и подхвана: — Здравейте, приятели, добре дошли. Хайде, идвайте да ви завъртим на колелото. Живо, не се помайвайте, лятото няма да трае вечно. Качете се на горния етаж, където въздухът е разреден и от гледката се чувстваш окрилен. Хайде, всички на виенското колело!
Намали звука и ми намигна.
— Това са моите реплики в общи линии. След някое и друго питие стават по-вдъхновени. Ти ще си измислиш свои.
Първия път, когато сам управлявах виенското колело, ръцете ми трепереха от страх, но към края на първата седмица вече действах като професионалист (макар Лейн да казваше, че от репликите ми има много да се желае още). Научих се да работя и на въртележката „Летящи чашки“ и на Автодяволите, макар че последният атракцион изискваше малко повече усилия от натискане на зеления бутон „старт“ и червения „стоп“ и освобождаване на количките, когато лапнишараните ги заклещеха при гумираните стени, което се случваше минимум четири пъти на едно четириминутно возене. Само дето при Автодяволите това не се наричаше возене, терминът беше „друсане“.
Научих дъра-бъра, научих преките пътища над и под земята. Свикнах да продавам на сергия, станах печен бам-бумаджия, давах плюшените играчки само на хубавичките бройки. За около седмица усвоих работата в общи линии, след още две овладях тънкостите. Носенето на козината обаче го схванах още в дванайсет и половина през първия си ден в Джойленд и такъв ми беше късметът (добър или лош), че се случи тъкмо по това време Брадли Истърбрук да е в селцето „Шушу-мушу“ — седеше на пейка и похапваше обичайния си обяд от бобени кълнове и тофу — абсурдно меню за лунапарк, царството на сочните бау-бау, но подходящо за човек като него, чиято храносмилателна система е действала безотказно някъде по времето на Сухия режим.
След първото ми импровизирано изпълнение на Щастливата хрътка Хауи често слагах козината. Защото много ми се удаваше. И господин Истърбрук разбра, че много ми се удава. Носех я около месец по-късно, когато на Джойленд Авеню срещнах момиченцето с червената шапка.
♥
Първият ден беше истинска лудница. Работих с Лейн на виенското колело „Каролайна“ до десет часа, а после сам през следващите деветдесет минути, докато той търчеше из парка да оправя неразбории, типични за деня на откриването. До този момент се бях освободил от страха, че виенското колело може да се повреди и да излезе от контрол като въртележката в онзи стар филм на Алфред Хичкок. Най-ужасяващото беше доверието на хората. Нито един татко с дечица не дойде да ме попита дали си разбирам от работата. Не постигнах задължителния брой завъртания — дотолкова се бях съсредоточил върху проклетата жълта ивица, та получих главоболие, — но пък всичките завъртания бяха нашишкани.