Понесохме се по „Булеварда“ със зловещото примигващо флуоресцентно осветление — прошарен старец със зелен работен гащеризон и синеока немска овчарка в ролята на втори пилот. Старчокът спря пред стълби, маркирани със стрелка и надпис „Шушу-мушу“ върху сгуробетонните тухли, и рече:
— Не казвай нито дума. Хауи никога не говори, само прегръща дечурлигата и ги гали по главите. Късмет! И ако ти призлее, изчезвай бързо. Децата не бива да виждат Хауи, повален от топлинен удар.
— Нямам идея какво трябва да правя — измънках. — Никой не ми обясни.
Не знам дали този човек беше потомствен панаирджия, но ми отговори уклончиво, както повеляваха традициите на Джойленд:
— Няма значение. Всички деца обичат Хауи. Те знаят какво да правят.
Слязох от електромобила, без малко не се препънах в опашката си, после я подхванах с лявата лапа и я дръпнах настрани да не ми се пречка. Запрепъвах се нагоре по стълбите и се замотах с резето на вратата. Чувах музиката, мелодия, която смътно помнех от ранното си детство. Най-сетне вратата се отвори, през мрежестите сини очи на Хауи нахлу ярка юнска светлина и за момент ме заслепи.
Сега музиката беше по-силна, защото звучеше през високоговорители, и си спомних названието на песента: „Троп-троп“, неувяхващ хит в забавачката. Видях люлки, пързалки, катерушки, клатушки и въртележка, бутана от новак, разкрасен с дълги заешки уши и пухкаво опашле, прикрепено отзад на джинсите му. Влакче, движещо се с шеметната скорост от осем километра в час, премина край мен, натоварено с деца, които махаха на родителите си, щракащи ги с фотоапарати. Наоколо щурееха безброй хлапета, наблюдавани от куп сезонни работници плюс двама редовни служители, които (надявах се) притежаваха сертификати за детегледачи. Бяха мъж и жена с тениски с надпис „Обичаме щастливите деца“. Точно насреща ми беше разположена продълговатата постройка на детския център с табела „Къщичката на Хауи“.
Видях и господин Истърбрук. Седеше на пейка под фирмен чадър на Джойленд, пак носеше костюма си на погребален агент и похапваше китайско. Отначало не ме забеляза; гледаше как двама новаци водят към „Къщичката на Хауи“ дечурлига, наредени в индианска нишка.
Малките можеха да бъдат оставяни там (това го научих по-късно) максимум два часа, докато родителите водеха по-големите си деца при съоръженията за възрастни или обядваха в „Скален рак“, най-луксозния ресторант в лунапарка.
По-късно узнах и че в „Къщичката на кучето Хауи“ се приемат само дечица на възраст от три до шест години. Много от тези, които виждах сега, бяха доста спокойни: очевидно бяха ветерани, калени в забавачките, и от семейства с двама работещи родители. Други май ги беше шубе. Може би се бяха държали смело в началото, когато мама и татко ги бяха уверили, че ще се върнат до час-два (сякаш четиригодишно дете има представа колко трае един час), ала сега бяха сами на шумно и страшно място, пълно с непознати, а от мама и татко нямаше и следа. Някои плачеха. Натикан в костюма на Хауи, гледащ света през мрежестите му очи, и вече потящ се обилно, си помислих, че съм свидетел на типично американски тормоз над малолетни. От къде на къде ще доведеш невръстното си детенце сред олелията на увеселителен парк, за да го зарежеш при непознати детегледачи, пък било то и за малко?
Новобранците виждаха как разплаканите личица се увеличават (ревът при малките е заразно като морбили), но по израженията им личеше, че нямат представа какво да предприемат. А и как да имат? Беше първият им ден и бяха хвърлени в дълбокото със същата подготовка, която получих от Лейн Харди, преди да ме остави да управлявам сам грамадното виенско колело. „За щастие децата под осемгодишна възраст не могат да се качат на колелото, непридружавани от възрастен — помислих си. — А тези тук нещастни ситнежи са зарязани сами.“
И аз не знаех какво да правя, но чувствах, че трябва да предприема нещо. Приближих към редичката дечурлига, вдигнах предните си лапи и замахах с опашка (не че я виждах, но я усещах). Две-три ме видяха и взеха да ме посочват, тогава ми дойде вдъхновението. Породено беше от музиката. Спрях на кръстовището между алея „Желиран бонбон“ и авеню „Захарна пръчка“, точно под два от гърмящите високоговорители. Сигурно представлявах внушителна гледка — двуметров синеок дългуч с рошави щръкнали уши. Поклоних се на децата, които сега се взираха в мен с ококорени очи и зяпнали усти. Затанцувах под звуците на „Хоки-поки“ и дребосъците забравиха страха си, че са изоставени от родителите си. Започнаха да се смеят, въпреки че на страните им още блещукаха сълзи. Не се осмеляваха да ме доближат, не и докато изпълнявах тромавия си танц, но пристъпиха напред. Бяха удивени, но не и изплашени. Всички познаваха Хауи; онези от двата щата Каролина бяха гледали следобедното телевизионно шоу, а децата от по-далечни и екзотични места като Сейнт Луис и Омаха бяха виждали рекламите в съботните сутрешни излъчвания на анимационни филмчета. Разбираха, че макар и голямо, кучето Хауи е добро животно и никога няма да ги ухапе, защото им е приятел.