През пролетта на 1992 година поставиха на Том диагноза мозъчен тумор. Шест месеца по-късно почина. Когато се обади и ми каза, че е болен с обичайно скорострелната си реч, позабавена от смъртоносното образувание в главата му, бях поразен и потиснат, както би бил всеки при новината, че човек, който би трябвало да е в разцвета на живота си, приближава към финала му. Ще попитате къде е справедливостта. Не се ли полагаха на Том още малко хубави неща, като например две внучета и онази отдавна мечтана ваканция на Мауи?
През времето, прекарано в Джойленд, веднъж чух Татенцето да говори за голямото извозване. Според дъра-бъра това означава нагло да лишиш лапнишараните от полагащото им се в уж почтената игра. Припомних си думите му за пръв път след много години, когато Том се обади с лошата новина.
Ала съзнанието се съпротивлява възможно най-дълго. След като първоначалният шок от подобна новина премине, човек си казва: „Работата е лоша, разбирам, но не всичко е загубено, все още има шанс. Дори и деветдесет и пет процента от хората да не прескачат трапа, все пак съществуват пет процента щастливци. А и лекарите постоянно грешат в диагнозите. Да не говорим, че понякога се случват и чудеса.“
Мислиш си тези неща, после следва друго обаждане. Жената от другата страна на линията някога е била красива девойка, която е тичала из Джойленд с пърхаща зелена рокля и с глупава шапка като на Мариан, любимата на Робин Худ, и е заснемала посетителите със старомоден фотоапарат. Помня, че почти никой не й отказваше да го фотографира. Пък и кой би отказал на хубавица с яркочервена коса и с пленителна усмивка?
Но ето, че Господ й отказа мъничко щастие. Господ прецака Том Кенеди и така извози и нея. Когато вдигнах телефона в пет и трийсет през един прекрасен октомврийски следобед в Уестчестър, момичето (вече жена, чийто глас, задавен от сълзи, звучеше като на стар и уморен човек), промълви:
— Том почина в два часа. Не можеше да говори, но беше наясно какво става. Той… Дев, той ми стисна ръката, когато му казах „сбогом“.
— Иска ми се да бях там.
— Да. — Гласът й пресекна, но тя бързо се овладя. — Да, щеше да е хубаво.
Мислиш си: „Добре, схванах, готов съм за най-лошото“, но все пак се вкопчваш в минималната надежда и тъкмо това те съсипва. Направо те убива.
Говорих й, казах й колко много я обичам и колко много съм обичал Том. Потвърдих, че ще бъда на погребението, предложих помощта си, ако има да се свърши нещо преди това. Казах й да ми звъни по всяко време на деня и нощта. После затворих телефона, наведох глава и си изплаках очите.
Краят на първата ми любов е несравним със смъртта на стар приятел и покрусата на друг, но следваше същия модел. Буквално същия. И ако ми се струваше, че е настъпил краят на света — като първо предизвика мисли за самоубийство (колкото ще малодушни и глупави да са били), а след това сеизмична промяна в дотогава безспорната посока на живота ми, — ще трябва да разберете, че нямах скала, според която да съдя. Това е то да си млад.
♥
Когато юни се източи, започнах да разбирам, че връзката ми с Уенди е болна като розата на Уилям Блейк, но отказвах да повярвам, че е смъртоносно болна, макар признаците да ставаха все по-очевидни.
Писмата, например. През първата ми седмица в пансиона на госпожа Шопло изпратих четири дълги писма на Уенди, макар да се пребивах от работа в Джойленд и едва се дотътрях вечер до стаята си на втория етаж, с глава, препълнена с нова информация и преживявания, с усещането на хлапак, попаднал в тежка университетска специалност (да я наречем Висша физика на развлечението) по средата на семестъра. В отговор получих една-единствена пощенска картичка с Бостънския обществен парк отпред и много странно послание отзад, плод на съавторство. Отгоре, написано с непознат почерк, се мъдреше изречението:
„Разцепваща музика? Надявам се да си добре?“ Нито дума за обич, че й липсвам, просто „надявам се да си добре“. И макар, както личеше по криволиците и размазванията, картичката да бе писана, докато са били в движение с колата на Рене (Уенди нямаше своя), имах чувството, че и двете са били дрогирани или фиркани до козирката. През следващата седмица й пратих още четири писма, плюс направена от Ерин моя снимка, облечен в козината. Тя не благоволи да отговори.