Първо започваш да се притесняваш, после лека-полека ти просветва, накрая вече знаеш. Може би не го искаш, може би си мислиш, че и влюбените като лекарите постоянно грешат в диагнозата, но дълбоко в себе си го знаеш.
Два пъти се опитах да й се обадя. И двата пъти отговори все едно и също сърдито момиче. Сто на сто беше с очила с шарени рамки, дълга бабешка рокля и без червило. Нямало я, каза първия път. Излязла с Рен. Нямало я и не се очаквало да е там в бъдеще, заяви намусената втория път. Преместила се.
— Къде се премести? — попитах разтревожено. Обаждах се от Maison Шопло и до телефона беше залепена тарифата за извънградските разговори. Пръстите ми така стискаха голямата старомодна слушалка, че бяха изтръпнали. Също като мен Уенди беше в университета благодарение на едва скърпени пари от стипендии, заеми и работа паралелно с ученето. Не можеше да си позволи самостоятелна квартира. Не и без чужда помощ.
— Не знам и не ме интересува — отвърна сърдитата. — Омръзнало ми беше това пиене и купони до два през нощта. Някои имат нужда да поспят, колкото и странно да звучи.
Сърцето ми биеше толкова силно, че пулсираше в слепоочията ми.
— Рене с нея ли е?
— Не, скараха се. Заради онова момче. Онзи, който помогна на Уени да се изнесе. — Изрече Уени с подчертано презрение, от което ми призля. И не заради „онова момче“ — аз бях момчето на Уенди. Ако някой приятел, с когото се е запознала в работата, й е помогнал да си изнесе вещите, какво от това? Естествено, че можеше да има приятели мъже. И аз вече имах поне една приятелка.
— Там ли е Рене? Може ли да говоря с нея?
— Не, на среща е. — На сърдитата явно нещо й просветна, защото внезапно прояви интерес към разговора. — Я чакай, ти Девин ли се казваш?
Затворих. Не беше нарочно, а машинално. Казвах си, че не съм чул как сърдитата изведнъж се развеселява, защото при тях върви някаква шега и аз съм част от нея. Може би дори самата й същност. Както вече казах, съзнанието се брани, докато може.
♥
Три дни по-късно пристигна единственото писмо, което получих от Уенди Кигън през това лято. Последното писмо. Написано беше на листове от специално поръчаната й хартия за писма, обрамчена с рисунки на котенца, играещи си с кълбета прежда. Беше избор като за петокласничка, да речем, макар тази мисъл да ми хрумна много по-късно. Писмото бе в три задъхани страници и в по-голямата си част съдържаше уверения колко съжалявала и как се борила с влечението си, ала било безнадеждно. Съзнавала колко огорчен ще бъда, затова според нея не бивало да й се обаждам и да й пиша известно време. Надявала се да останем добри приятели, щом премине първоначалният шок. А онзи бил свястно момче, учил бил в „Дартмът“, тренирал лакрос. Уверена била, че ще го харесам. Може би щяла да ни запознае, когато започнел есенният семестър и прочие дивотии.
Същата вечер се проснах на пясъка на около петдесет метра от пансиона на госпожа Шопло с намерение да се напия. Казах си, че поне няма да е скъпо. По онова време ми стигаше опаковка от шест кутийки бира, за да вържа кънките. В един момент Том и Ерин седнаха до мен и заедно гледахме как вълните прииждат към брега: тримата мускетари от Джойленд.
— Какво се е случило? — попита Ерин.
Свих рамене като при дребен, но дразнещ проблем.
— Гаджето ми скъса с мен. Прати ми прощално писмо. От ония, дето започват с: „Драги Еди-кой си, много съжалявам, но…“.
— Което в твоя случай ще да е „Драги Дев“ — подхвърли Том.
— Покажи малко състрадание — смъмри го Ерин. — Той е тъжен и наранен, опитва се да не го показва. Толкова ли си тъп, че не го разбираш?
— Не съм — отвърна Том. Прегърна ме през раменете и за кратко ме притисна към себе си.
— Съжалявам за болката ти, приятелю. Чувствам я да лъха от теб като студен вятър от Канада или дори от Арктика. Може ли да изпия една от твоите бири?
— Разбира се.
Поседяхме там известно време и, подтикван от тактичните въпроси на Ерин, си излях душата донякъде, но не напълно. Наистина бях тъжен. Наистина бях наранен. Но имаше и много повече и не исках те да го виждат. Отчасти, защото бях възпитан от родителите си с убеждението, че да изливаш чувствата си пред хората е върхът на неучтивостта, но най-вече защото бях стъписан от силата и дълбочината на своята ревност. Не исках те да имат и най-бегло подозрение за този червей у мен (учил в „Дартмът“, о, боже мой, където сигурно е членувал в най-престижните братства и кара мустанг, подарен му от техните по случай завършването на гимназията). Дори и ревността не беше най-лошото. Най-страшното беше осъзнаването — а тази вечер то едва започваше да ме осенява, — че бях несъмнено и категорично отхвърлен за пръв път в живота си. Тя беше приключила с мен, но аз не можех да си представя да приключа с нея.