Ерин също си взе бира и вдигна кутийката.
— Тост за следващата в живота ти. Не знам коя ще е тя, Дев, само знам, че срещата ти с нея ще е твоят щастлив ден.
— Пия за това — заяви Том и вдигна своята кутийка. И тъй като си беше Том, не можа да се въздържи да не добави: — И ще ям за това. И ще спя за това.
Не знам дали някой от тях си даваше сметка тогава и през цялото лято доколко бях изгубил почва под краката си. Колко изгубен се чувствах. Не исках да го знаят. Беше повече от неловко, изглеждаше позорно. Така че се насилих да се усмихна, вдигнах и аз своята кутийка и отпих.
Поне при положение, че те ми помогнаха да изпия опаковката, не бях принуден да се събудя на следващата сутрин не само с разбито сърце, но и с махмурлук. Това беше добре, защото като пристигнахме в Джойленд този ден, научих от Татенцето, че ще трябва да нося козината следобеда по Джойленд Авеню в три петнайсетминутни смени от три, четири и пет часа. Помрънках колкото за очи (очакваше се всеки да мрънка срещу козината), но бях доволен. Харесваше ми да бъда обкръжен от деца и през следващите няколко седмици влизането в ролята на Хауи ми носеше някакво горчиво забавление. Докато вървях и махах с опашка по Джойленд Авеню, следван от смеещи се хлапета, си казвах, че никак не е чудно, задето Уенди ме е зарязала. Новият й приятел бе учил в „Дартмът“ и тренираше лакрос. Старият прекарваше лятото в третокласен увеселителен парк. Където играеше ролята на кучето.
♥
Лятото в Джойленд.
Бях човекът-оркестър. Сутрин разкрасявах бам-бумаджийницата — тоест нареждах по рафтовете новите награди, — а понякога следобед замествах шефа й. Разплитах десетки Автодяволи, научих се да пържа тесто, без да си горя пръстите, крещях репликите си пред виенското колело „Каролайна“. Танцувах и пеех с останалите на Приказната сцена в селцето „Шушу-мушу“. Няколко пъти Фред Дийн ме изпрати да обходя района, което беше знак за голямо доверие от негова страна, защото включваше събиране на приходите от различните атракциони по пладне и в пет часа следобед. Прескачах до Хевънс Бей или Уилмингтън, когато някоя част се счупеше, и оставах до късно в сряда — обикновено заедно с Том, Джордж Престън и Рони Хюстън, — за да смажем въртележката „Летящи чашки“ и другото страховито съоръжение, развиващо главоломна скорост, наречено „Ципа“. И двете сладурчета пиеха масло също тъй жадно, както камили пият вода, щом стигнат до следващия оазис. И, разбира се, носех козината.
Въпреки че се съсипвах от работа, почти не мигвах нощем. Понякога лежах на кревата, поставил на главата си старите си, залепени с лейкопласт слушалки, и слушах плочите на „Доорс“. (Най-много харесвах „веселяшки“ парчета като „Коли просъскват край прозореца ми“, „Ездачи на бурята“ и, естествено, „Краят“.) Когато гласът на Джим Морисън и мистичният орган на Рей Манзарек не бяха достатъчни да ми дадат покой, слизах по външната стълба и отивах на брега. Един-два пъти спах на плажа. Поне не сънувах кошмари, когато успявах да се унеса за малко. Нямам спомен въобще да съм сънувал през това лято.
Виждах торбичките под очите си, когато се бръснех сутрин, и понякога усещах замайване след особено уморителна сценка в ролята си на Хауи (празненствата по случай рожден ден в адски горещата „Къщичка на Хауи“ бяха най-ужасните), но това беше нормално; господин Истърбрук ме беше предупредил. Кратка почивка в кльопарницата винаги ме оправяше. Мислех си, че като цяло правя „добра презентация“, както казват днес. Но бях опроверган в първия понеделник на юли, два дни преди славния Четвърти юли.
Моят екип „Бигъл“ се яви на рапорт както винаги при бам-бумаджийницата на Татенцето и той ни раздаде задачите, докато зареждаше пушките. Обикновено ранните ни задължения включваха ваденето на наградите от кутии (повечето с надписи „Изработено в Тайван“) и подреждането им, додето стане време за Ранната порта, както казвахме на отварянето на парка. Тази сутрин обаче той ми съобщи, че Лейн Харди имал нужда от мен. Изненадах се: Лейн рядко излизаше от помещението за почивка, додето не останеха двайсет минути до отварянето на лунапарка. Тръгнах натам, но Татенцето ми викна:
— Не, не, той е при бракмата си. — Подобен обиден епитет за виенското колело той беше достатъчно разумен да не употребява в присъствието на Лейн. — Припкай живо, Джоунси, днес ни чака много работа.
Изприпках живо, но не видях никого при виенското колело, което се извисяваше безмълвно и чакаше първите клиенти за деня.