— Насам — чух женски глас.
Обърнах се наляво и видях Рози Голд, застанала пред украсената си със звезди гадателска шатра, издокарана в многокатовите си одежди на мадам Фортуна. Забрадила се беше с електриковосин шал, чийто край, завързан на възел, падаше под кръста й. Лейн стоеше до нея в обичайната си премяна: избелели джинси и впита тениска без ръкави, демонстрираща добре развитите му мускули. Шапката му беше килната под точния тарикатски ъгъл. Като го гледаше човек, не би повярвал, че има и грам мозък в главата си, а той имаше много.
И двамата бяха облечени за шоу, а физиономиите им подсказваха лоша новина. Набързо си припомних какво съм вършил през последните дни и което би могло да е причина за подобно изражение. Мина ми през ума, че Лейн може да има нареждане да ме отстрани временно… или дори да ме уволни. Но би ли се случило това в разгара на лятото? И не беше ли сред задълженията на Фред Дийн или на Бренда Рафърти да ме натирят? И защо Рози присъстваше?
— Кой е умрял, хора? — попитах.
— Важното е да не си ти — отвърна Рози. Влизаше в образ за деня и говореше смешно забавно: акцентът й беше наполовина бруклински, наполовина цигански.
— Моля?
— Ела с нас, Джоунси — рече Лейн и веднага тръгна по главната алея, която беше пуста деветдесет минути преди отварянето; само неколцина чистачи — потръчковците според дъра-бъра, сред които май нямаше и един със зелена карта, метяха около съоръженията (работа, която трябваше да бъде свършена предишната вечер). Рози се дръпна да ми направи място помежду им, когато ги настигнах. Чувствах се като джебчия, воден в ареста от две ченгета.
— За какво става дума?
— Ще видиш — злокобно изрече Рози Фортуна и съвсем скоро наистина видях. Редом до „Къщата на ужасите“ — всъщност двете бяха свързани — се намираше „Залата на загадъчните огледала“. До гишето на рецепцията имаше нормално огледало с надпис над него „За да не забравиш как изглеждаш в действителност“. Лейн ме хвана за едната ръка над лакътя, а Рози за другата. Сега вече наистина се чувствах като докаран в ареста. Заведоха ме пред огледалото.
— Какво виждаш? — попита Лейн.
— Моя милост — отвърнах и тъй като очевидно не беше отговорът, който те искаха да чуят, добавих: — Моя милост, плачещ за подстрижка.
— Виж си дрехите, глупчо — каза Рози; като произнесе „фиж“ и „глюпчо“.
Погледнах ги. Над жълтите си работни ботуши видях джинси (с ръкавици от необработена кожа, стърчащи от задния им джоб), а над джинсите — синя памучна риза, поизбеляла, но прилично чиста. На главата си имах кучеглавка Хауи — завършващият, най-важен щрих.
— И какво им е? — попитах. Вече започвах да се нервирам.
— Висят ти като на закачалка — отвърна Лейн. — Преди не беше така. Колко килограма си отслабнал?
— Господи! Откъде да знам? Защо не отскочим до Уоли Дебелака?
Уоли Дебелака държеше сергията „Отгатни теглото си“.
— Никак не е смешно — отсече Фортуна. — Не може да носиш проклетия кучешки костюм половин ден под палещото слънце, а после да глътнеш две хапчета натриев хлорид и това да ти е яденето. Оплаквай изгубената си любима колкото щеш, но не забравяй да се храниш. Яж, дявол го взел!
— Кой ви ги наприказва тия? Том ли? — Не, нямаше как да е той. — Ерин. Не й е работа…
— Никой нищо не ми е наприказвал — прекъсна ме Рози и зае наперена стойка. — Аз притежавам прозрение.
— За прозрение не знам, но притежаваш голямо нахалство.
В миг тя отново се върна към образа си на жената от Бруклин.
— Не говоря за прозрение на екстрасенс, малкия. Става дума за обикновен женски усет. Да не мислиш, че не мога да разпозная нещастно влюбен Ромео, като го видя? След толкова години взиране в длани и надничане в кристалното кълбо? Ха! — Тя тръгна, внушителният й бюст вървеше напред. — Любовният ти живот не ме интересува. Просто не искам да видя как те откарват в болница на Четвърти юли, когато впрочем се очаква температура трийсет и пет градуса на сянка, заради топлинен удар или нещо по-лошо, не дай, боже.
Лейн свали шапката си, огледа я и пак я сложи, но килната в другата посока.
— Виж, тя премълчава нещо, за да си брани прочутата репутация на корава жена. А то е, че ние всички те харесваме, хлапе. Бързо схващаш, изпълняваш каквото ти се каже, честен си, не създаваш неприятности, малките те обожават, когато носиш козината. Но човек трябва да е сляп, за да не види, че нещо не е наред с теб. Според Рози са ядове, свързани с момиче. Може да е права. А може и да не е.
Рози му отправи високомерен поглед, все едно казваше: „Как смееш да се съмняваш в способностите ми!“