— Може родителите ти да се развеждат. Нашите го направиха и едва не умрях покрай тая история. Може по-големият ти брат да е арестуван за продажба на дрога…
— Майка ми е покойница и съм единствено дете — осведомих го нацупено.
— Не ме интересува какъв си във външния свят — каза той. — Тук сме в Джойленд. В шоуто. И ти си един от нас. Което означава, че имаме право да сме загрижени за теб, независимо дали ти харесва или не. Така че хапни нещо.
— Хапни много — намеси се Рози. — Сега, на обяд, цял ден. Всеки ден. И се постарай да ядеш нещо друго освен пържено пиле, защото, от мен да знаеш, във всяко бутче те дебне инфаркт. Иди в „Скалния рак“ и поискай риба и салата за вкъщи. Поръчай двойната порция. Понапълней, та да не мязаш на ходещ скелет. — Тя насочи поглед към Лейн. — Естествено, че е заради момиче. От самолет се вижда.
— Заради каквото и да е, престани да съхнеш и да вехнеш, мамка му — поръча ми Лейн.
— Ама че език пред дама — скастри го Рози. Отново звучеше като Фортуна. На път беше да изтърси нещо от сорта „Тфа изка духът от тебе.“
— О, я не ми се халосвай — сряза я той и си тръгна обратно към виенското колело.
Когато си тръгна, погледнах Рози. Не беше майчински тип, но в момента нямаше към кого другиго да се обърна.
— Роз, всички ли знаят?
— Не — поклати глава тя. — За повечето от редовните служители ти си просто поредният новак, дето върши каквото му наредят… само дето вече не си зелен като преди три седмици. Но мнозина тук те харесват и виждат, че нещо не е наред. Приятелката ти Ерин е една от тях. Също и приятелят ти Том. Аз също съм ти приятелка и ти казвам, че няма как да излекуваш сърцето си. Това само времето може да направи, но пък можеш да излекуваш тялото си. Яж!
— Говориш като еврейска майка от виц.
— Аз съм еврейска майка и повярвай ми, няма материал за вицове в това.
— Аз съм материалът за виц — промълвих. — Непрекъснато мисля за нея.
— Няма лек за тая болка, поне не и засега. Но трябва да обърнеш гръб на другите мисли, които те спохождат понякога.
Мисля, че ченето ми увисна, не съм сигурен. Знам, че се втренчих безмълвно в нея. Хора, били в занаята дълго като Рози Голд по онова време — в дъра-бъра ги наричат „ръкавици“ заради умението им да гледат на ръка, — си имат начини да се ровят в мозъка ти, така че казаното от тях да звучи като резултат от телепатия, макар обикновено да е от внимателно наблюдение.
Невинаги обаче.
— Не разбирам.
— Остави ги настрана тези мрачни плочи, разбра ли? — Тя ме изгледа намръщено, после се разсмя при изненадата, която видя изписана на лицето ми. — Рози Голд може да е нищо и никаква еврейска майка и баба, но мадам Фортуна вижда всичко.
Същото важеше за хазайката ми, а както разбрах по-късно — след като зърнах Рози и госпожа Шопло да обядват заедно в Хевънс Бей в един от редките почивни дни на мадам Фортуна, — двете бяха близки приятелки и се знаеха от години. Госпожа Шопло бършеше прах в стаята ми и я чистеше с прахосмукачка веднъж седмично; нямаше как да не е видяла плочите ми. Колкото до останалото — прословутите мисли за самоубийство, които ме връхлитаха понякога, — нима не би могла жена, прекарала повечето от живота си в наблюдения на човешката природа и вглеждане за признаци от психологично естество (наричани „подсказки“ и в дъра-бъра, и в професионалния покер), да отгатне, че на чувствителен младеж, наскоро зарязан от любимата си, може да му хрумват идеи за хапчета, въже и силни подводни течения?
— Ще се храня — обещах. Имах да свърша хиляди неща преди отварянето на парка, но най-вече ми се искаше да се махна, преди да ме е стъписала с някое изказване като: „Името й е Венди и ожте мислиж за нея по фреме на мазтурбация.“
— Също така изпивай голяма чаша мляко преди лягане. — Тя вдигна пръст предупредително. — Никакво кафе, а мляко. Жте ти помогне да спиж.
— Ще пробвам — обещах.
Тя пак превключи на Роз:
— В деня, когато се запознахме, ти ме попита дали виждам красива тъмнокоса жена в бъдещето ти. Спомняш ли си?
— Да.
— Какво ти отговорих?
— Че тя е в миналото ми.
Рози кимна отсечено и царствено.
— И е тъкмо там. Когато ти се прииска да й се обадиш и да я помолиш за втори шанс, а ще ти се прииска, гарантирам, мобилизирай волята си. Имай малко самоуважение и гордост. И помни, че междуградските разговори са скъпи.
„На мен ли го казваш?“ — помислих си.
— Виж, Роз, бързам, чакат ме куп задачи.
— Да, ще е натоварен ден за всички ни. Но преди да тръгнеш, Джоунси, видя ли вече момчето? Онова с кучето? Или момичето с червената шапка и кукла в ръка? За тях също ти казах, когато се запознахме.