На следващия ден ме повикаха в кабинета на господин Истърбрук: помещение с чамова ламперия, в което, накъдето и да погледнеше човек, виждаше стари панаирни плакати и снимки. Най-много ме грабна фотография на служител със сламена шапка и грижливо подстригани мустаци, застанал до атракцион „Изпробвай силата си“. Ръкавите на бялата му риза бяха навити и той се бе облегнал на ковашки чук, сякаш беше бастун — изглеждаше суперяк. До рекламната камбанка имаше надпис: „Целуни го, мадам, той е мъжкар!“
— Вие ли сте това? — попитах го.
— Да. Работих на този атракцион само един сезон, не ми беше по вкуса. Седни, Джоунси. Искаш ли кока-кола или нещо друго?
— Не, благодаря, няма нужда.
И наистина нямах нужда, стомахът ми беше пълен със сутрешните млечни шейкове.
— Ще бъда напълно откровен. Вчера следобед ти осигури на парка реклама на стойност двайсет хиляди долара и все пак не ми е по джоба да ти дам премия. Ако знаеше… но… няма значение. — Той се приведе. — Твоята премия ще е, че ти дължа услуга. Ако ти потрябва, винаги съм на разположение. Стига да ми е по възможностите. Става ли?
— Разбира се.
— Добре. Една молба — да направиш още една поява като Хауи с малката. Техните искат да ти благодарят насаме, но публично събитие би било една отлична възможност за Джойленд. Решението е изцяло твое, естествено.
— Кога?
— В събота след обедния парад. Ще издигнем платформа на кръстовището на Джойленд Авеню и „Следата на хрътката“. Ще поканим пресата.
— На драго сърце — отвърнах.
Харесваше ми отново да попадна във вестниците, признавам. Беше тежко лято за моето его и самочувствие и бях готов да се възползвам от шанса за обрат в това отношение.
Той се изправи (отново много предпазливо, сякаш беше от стъкло и се боеше да не се прекърши) и ми подаде ръка:
— Благодаря ти отново. От името на момиченцето, но и от името на Джойленд. Счетоводителите, които управляват живота ми, ще са доволни.
♥
Когато излязох от офис сградата, разположена заедно с другите административни постройки в онова, което наричахме „заден двор“, целият ми екип беше там. Дори Татенцето беше дошъл. Ерин, издокарана с ефектната зелената униформа на Холивудските момичета, излезе напред — държеше лъскав лавров венец, направен от кутии за супа „Камбъл“. Отпусна се на коляно и ми поднесе венеца:
— За теб, смели мой рицарю.
Надявах се да съм толкова загорял от слънцето, та да не ми личи, че съм се изчервил, но се оказа, че загарът не е достатъчен.
— О, я стига, изправи се! — избърборих сконфузено.
— Спасител на малки момиченца — изрече Том Кенеди. — Без да споменаваме, че си и спасител на работното ни място, което можеше да стане обект на съдебен иск и евентуално да бъде затворено.
Ерин се изправи, сложи на главата ми нелепия тенекиен венец и ме разцелува. Всички от екип „Бигъл“ заръкопляскаха.
— Да се разберем, хлапе — обади се Татенцето, когато възгласите утихнаха. — Всички сме съгласни, че ти си рицарят в бляскави доспехи, Джоунси. Но също така не си първият, дето спасява лапнишаран да не хвърли топа на главната алея. Може ли сега да се хващаме за работа?
Мен ме устройваше. Да бъдеш прочут си имаше забавните страни, но не останах глух и сляп за посланието на тенекиените лаври: да не си виря носа.
♥
В събота пак бях с козината, когато се качих на импровизираната платформа в центъра на парка. Беше ми хубаво да прегърна Холи, а и тя очевидно се чувстваше добре. Сигурно отидоха петнайсет километра фотолента, за да се улови моментът, в който тя обяви обичта си към своето любимо кученце и ме целуна няколко пъти пред обективите.
Известно време Ерин беше най-отпред, ала фоторепортерите бяха по-едри и все мъже. Скоро я избутаха назад и познайте какво искаха. Нещо, което тя вече беше направила — да ме заснеме със свалената глава на Хауи. Това бе единственото, което не желаех да сторя, и съм сигурен, че нито Фред, нито Лейн, нито самият господин Истърбрук щяха да ме укорят. Не исках да го направя, защото щеше да е в разрез с традициите на парка. Хауи никога не сваляше козината пред публика: все едно феята на зъбките да излезе на показ. Бях го сторил, когато Холи Стансфийлд се давеше, но положението беше извънредно и се налагаха крайни мерки. Не бих нарушил правилото преднамерено. Излизаше, че все пак нося в себе си духа на лунапарка (макар и да не бях трето поколение панаирджия).
По-късно се преоблякох и се срещнах с Холи и родителите й в Центъра за обслужване на клиенти. Отблизо установих, че мама е бременна, макар че вероятно й предстояха още три-четири месеца ядене на туршия и сладолед. Тя ме прегърна и поплака още малко. Холи не изглеждаше много впечатлена. Седеше на един от пластмасовите столове, размахваше крака и преглеждаше стари броеве на „Скрийн Тайм“, като декламираше имената на разните знаменитости с тона на дворцов паж, възвестяващ пристигането на кралски особи. Потупах по гърба майка й и избъбрих нещо успокоително. Бащата не се разплака, но очите му бяха пълни със сълзи, когато се приближи към мен и ми връчи чек за петстотин долара. На въпроса ми какво работи той отговори, че преди година основал строителна фирма — малка засега, но вече уверено стъпила на крака. Обмислих този факт, прибавих наличното дете и второто, което беше на път, и скъсах чека. Обясних му, че не мога да взема пари за нещо, което ми влиза в служебните задължения.