— Той не е в състояние? Ами ти?
Примигнах.
— Какво аз?
До ден-днешен не знам дали Том беше искрено ядосан, или само се преструваше. Мисля, че отначало се преструваше, а после набра скорост, защото осъзна какво всъщност съм направил. Нямам представа каква е била ситуацията у дома му, но знам, че живееше от заплата до заплата и нямаше кола. Когато искаше да изведе Ерин, заемаше моята и имаше грижата — педантичната грижа, бих казал — да си плати до цент използвания бензин. Парите бяха важни за него. Не че беше обсебен от тях, но, да, смяташе ги за много важни.
— Крепиш се в университета на честна дума, също като нас с Ерин, а от работата в Джойленд няма да забогатеем. Какво ти става, бе? Майка ти да не те е изпуснала на главата ти като бебе?
— По-кротко! — скастри го Ерин.
Той не й обърна внимание.
— Да не искаш да прекараш есенния семестър, като всеки ден ставаш в ранни зори, за да събираш мръсни съдове от конвейера в мензата? Ще ти се наложи, тъй като в „Рътгърс“ от такава работа можеш да изкараш петстотин долара за семестър. Знам го, защото специално проверих. Знаеш ли как избутах аз първи курс? Пишех курсовите работи на богаташчета, членуващи в братства, специализанти по висша бирология. Ако ме бяха спипали, щяха да ме отстранят за семестъра или да ме изключат. Ще ти кажа до какво се свежда благородният ти жест: отказал си се от двайсет часа седмично, които можеше да посветиш на учене. — Изведнъж се усети, че много е задълбал, спря, усмихна се и добави: — Или да си бъбриш с навити девойки.
— Ще ти дам аз на теб едни навити девойки — озъби му се Ерин и му се нахвърли.
Двамата се затъркаляха по пясъка, тя го гъделичкаше, а Том й крещеше да го остави, но никак не звучеше убедително. Почувствах облекчение, защото нямах желание да обсъждам въпросите, повдигнати от него. Вече си бях изградил убеждения за някои неща, оставаше само съзнанието ми да ги възприеме.
♥
На следващия ден в три и петнайсет бяхме на опашката пред „Къщата на ужасите“. Хлапак на име Брейди Уотърман обслужваше павилиона. Помня го, защото той също беше добър в ролята на Хауи. (Но не колкото мен, трябва да добавя в името на правдивостта.) В началото на лятото Брейди беше доста закръглен, но сега беше слаб и строен. Носенето на козината е ненадминато средство за отслабване.
— Какво правите тук? — попита ни. — Не сте ли в почивка?
— Държим да видим единственото по рода си страшно шоу в Джойленд — обясни Том, — а аз вече изпитвам удовлетворяващо чувство за драматично единство. Брейди Уотърман и „Къщата на ужасите“ — идеалното съчетание.
Брейди се намръщи:
— Постарайте се да се сместите в едно вагонче, нали така?
— Нямаме друг избор — отвърна Ерин. После се приведе към щръкналото му ухо и пошепна: — За нас настъпи часът на истината.
Докато той разсъждаваше над думите й, машинално докосна с език горната си устна.
Човекът на опашката зад нас се обади:
— Младежи, може ли по-живичко, нямам търпение да се разхладя на климатика вътре.
— Вървете — каза ни Брейди. — Плюйте си на петите и дим да ви няма.
В устата на Брейди това си беше раблезиански хумор.
— Има ли духове вътре? — попитах.
— С лопата да ги ринеш. Дано всички ти се напъхат в задника.
♥
Започнахме със „Залата на загадъчните огледала“, като поспряхме за кратко да се насладим на отраженията си: издължени като върлини или сплескани и тантурести. След като отметнахме това незначително увеселение, последвахме червените точки в долната част на някои от огледалата. Те ни отведоха право в „Музея на восъчните фигури“. С помощта на тази секретна карта успяхме да изпреварим основната група посетители, които се лутаха, смееха се и се блъскаха в различните ъгловати огледала.
За разочарование на Том в музея нямаше фигури на убийци, само на политици и на знаменитости. От двете страни на входа стояха усмихнат Джон Кенеди и Елвис Пресли с лъскав гащеризон. Без да обръща внимание на табелата с надпис „МОЛЯ, НЕ ПИПАЙТЕ“, Ерин прокара пръсти по китарата на Елвис.
— Разстроена е… — понечи да каже и отскочи назад, когато Елвис внезапно „оживя“ и запя „Няма как да не се влюбя в теб“.
— Аха, стресна те! — възкликна победоносно Том и я прегърна.
Отвъд музея имаше врата към помещението с мостовете и въртящите се варели, пълно с опасни наглед механизми (не бяха обаче) и осветявана от стрелкащи се разноцветни прожектори. Ерин прекоси тресящото се извито Мостче на Били козлето, докато ние, мачовците, се насочихме към въртящия се варел. Преминах по него, олюлявайки се като пиян, но паднах само веднъж. Том спря по средата, разпери ръце и крака, при което заприлича на хартиена кукла, и се завъртя на триста и шейсет градуса в тази поза.