— Престани, глупчо, ще си счупиш врата! — извика му Ерин.
— Няма, дори и да падне — успокоих я, — омекотено е.
Том дойде при нас — хилеше се и лицето му беше червено като домат.
— Това изпитание събуди мозъчните ми клетки, заспали още от времето, когато бях на три.
— Ами другите ти клетки, които е убило? — парира го Ерин.
Минахме и през Наклонената стая, отвъд която имаше игрални автомати, окупирани от тийнейджъри, забавляващи се с флипер и скайбол. Ерин скръсти ръце на гърдите си и намръщено се загледа в тях, после промърмори:
— Тези не вдяват ли, че това подтиква към агресия?
— Хората идват тук да упражняват и да търпят агресия — отбелязах. — Това е елемент от атракцията.
— А пък аз мислех, че Том е циник — въздъхна тя.
Отвъд залата с игралните автомати под светещ в зелено череп имаше табела с надпис: „СЛЕДВА «КЪЩАТА НА УЖАСИТЕ». ВНИМАНИЕ! БРЕМЕННИТЕ И РОДИТЕЛИТЕ С МАЛКИ ДЕЦА МОГАТ ДА НАПУСНАТ ПРЕЗ ИЗХОДА ВЛЯВО.“
Влязохме в преддверието, в което отекваха писъци и кикот (на запис, естествено). Под пулсиращата червена светлина се виждаше релса, водеща към входа на черен тунел. От дълбините му се чуваха бучене и още писъци (тези не бяха на запис). Не ми се сториха писъци от възторг, но може и да бяха. Някои поне.
Еди Паркс, шефът на „Къщата на ужасите“ и на екип „Доберман“, се приближи към нас. Носеше кожени работни ръкавици и кучеглавка, толкова избеляла, та съвсем се бе обезцветила (макар че ставаше кървавочервена при всяко проблясване на пулсиращата светлина).
— Май адски ви е доскучало през почивния ден, та сте цъфнали тук — изсумтя той.
— Решихме да се направим на лапнишарани — рече Том.
Ерин възнагради Еди с най-сияйната си усмивка, обаче онзи не реагира, само промърмори:
— Сигурно искате да сте тримата в едно вагонче, а?
— Да — потвърдих.
— Бива. Само помнете, че правилата важат и за вас, хлапета. Да не сте си подали ръцете навън, ясно?
— Тъй вярно! — Том му козирува. Еди го изгледа, сякаш наблюдаваше под микроскоп непознат вид насекомо, после се върна към механизмите за управление — три лоста, монтирани на колонка, висока около метър, плюс няколко бутона, осветявани от настолна лампа, наведена към тях, та призрачната й бяла светлина да не разсейва мрака в помещението.
— Чаровник — промърмори Том.
Ерин ни хвана под ръка, придърпа ни към себе си и прошепна:
— Има някой, дето харесва този тип?
— Не — отвърна Том. — Дори хората от екипа му го недолюбват. Вече е уволнил двама.
Другите любители на силни усещания надойдоха тъкмо когато пристигна влакче, пълно със смеещи се чинчили (плюс няколко разревани деца, чиито родители би трябвало да се съобразят с предупреждението и да завият към изхода вляво). Ерин попита едно момиче дали е било страшно.
— Страшно беше да му удържам палавите ръце — отвърна тя и се изкиска, когато гаджето й я целуна по врата и я поведе към залата с игралните автомати.
Натоварихме се във вагонче, предвидено за двама, и, естествено, ни беше тясно. Усещах как бедрото на Ерин се притиска към моето и как гърдата й допира ръката ми. Усетих доста приятна тръпка в слабините. Тук е мястото да кажа, че според мен (като оставим настрана идеалистичните измишльотини) повечето мъже са моногамни от шията нагоре. От кръста надолу обаче живее щука, която не признава моногамията.
— Ръцете във вагончитуу! — провикна се Еди Паркс с отегчен монотонен глас, пълна противоположност на бодряшкото подканяне на Лейн Харди. — Ръцете във вагончитуу! Ако детето ви е по-ниско от метър, вземете го в скута си или слезте от вагончитуу! Дръжте се здраво, спускаме лостовитеее!
Предпазните лостове се спуснаха с изтракване и няколко момичета изпищяха в аванс. Все едно се разпяваха за предстоящите арии при возенето в тъмното.
Последва разтърсване и ние потеглихме към „Къщата на ужасите“.
♥
След девет минути слязохме и с останалите туристи тръгнахме обратно към залата с игралните автомати. Зад нас Еди подхвана монотонната си лекция към поредната порция посетители: да си държат ръцете във вагончитуу и да внимават за лостовитеее. Изобщо не ни погледна.
— В тъмницата не ми беше страшно, защото всичките затворници бяха Добита — заяви Ерин. — Онзи с пиратската премяна беше Били Руджеро. — Беше поруменяла, косата й беше разрошена от вентилаторите… стори ми се по-хубава от всякога. — Но от Пищящия череп наистина настръхнах, както и при Камерата за изтезания… Боже мой!