— Гаднички бяха — съгласих се.
Като гимназист бях изгледал много филми на ужасите и се мислех за претръпнал, но като видях главата с изхвръкнали от орбитите очи да се изтърколва по улея на гилотината, кръвта ми се смръзна. Устата още мърдаше, дявол го взел.
На Джойленд Авеню Кам Джоргенсън от екип „Фоксхаунд“ продаваше лимонада.
— Кой иска? — попита Ерин, все още преливаща от възбуда. — Аз черпя!
— Една за мен — отвърнах.
— Том?
Той сви рамене. Ерин му хвърли шеговит поглед и изтича да вземе напитките. Обърнах се към него, но той наблюдаваше как „Ракетата“ се върти в кръг. А може би гледаше през нея.
Ерин се върна с три високи картонени чаши, във всяка от които плуваше по половин лимонче. Седнахме на сянка в паркчето в съседство с „Шушу-мушу“ и Ерин заговори за прилепите в края на обиколката, как знаела, че са механични играчки, но открай време изпитвала ужас от летящите мишки… Внезапно млъкна.
— Том, добре ли си? Не продумваш. Да не ти е зле на стомаха от каскадата върху въртящия се варел?
— Нищо ми няма. — Той отпи от лимонадата, сякаш да го докаже. — С какво е било облечено, Дев? Знаеш ли?
— А?
— Убитото момиче Лори Грей.
— Линда Грей.
— Лори, Ларкин, Линда, все едно. С какви дрехи е била Лори? Да не би с клоширана, дълга до глезените пола и блузка без ръкави?
И двамата го погледнахме внимателно, като отначало помислихме, че ни се сервира поредният майтап в стил Том Кенеди. Само дето той нямаше вид да се шегува. Едва сега забелязах, че по-скоро изглежда стреснат, дори ужасен.
— Том? — Ерин го докосна по рамото. — Да не би да я видя? Хей, с тези неща шега не бива!
Той хвана ръката й, но не я погледна. Взираше се в мен.
— Да — промълви, — дълга пола и блуза без ръкави. Знаеш, нали? Защото Шопло ти е казала.
— Какъв цвят са били дрехите й? — попитах.
— Трудно е да се каже при тези постоянно променящи се светлини, но мисля, че бяха сини. И полата, и блузата.
Едва сега Ерин разбра за какво говорим.
— Боже милостиви! — прошепна и пребледня като платно.
Спомних си онова, което според госпожа Шопло полицията беше премълчавала дълго време.
— Ами косата й, Том? На опашка беше, нали?
Той поклати глава. Отпи от лимонадата. Избърса устните си с опакото на дланта си. Косата му не беше побеляла, очите му не бяха изхвръкнали от орбитите, ръцете му не трепереха, но все пак не беше младежът, който неспирно се шегуваше в „Залата на загадъчните огледала“ и „Залата с мостовете и варелите“. Изглеждаше като човек, на когото са направили клизма с доза реалност и е изхвърлил от организма си всички майтапи, свързани с временната му работа в лунапарка.
— Не беше на опашка. Косата й беше дълга, да, но беше прибрана с нещо, за да не пада на челото й. Виждал съм милион такива, ама не се сещам как им викат момичетата.
— Диадема — подсказа му Ерин.
— Да. Мисля, че и диадемата беше синя. Жената беше протегнала ръце. — И той направи същия жест като Емалина Шопло в деня, който ми разказа историята. — Сякаш молеше за помощ.
— Това вече го знаеш от госпожа Шопло — заядох се. — Нали така? Признай си, няма да ти се сърдим. Нали няма, Ерин?
— Няма…
Том поклати глава:
— Само ви казвам какво видях. Не я ли зърнахте и вие?
Отговорихме отрицателно.
— А аз защо я видях? — жално попита той. — Във влакчето дори не си мислех за нея. Забавлявах се. Защо тъкмо аз я видях?
♥
Ерин се опита да изкопчи още подробности, докато с моята бричка пътувахме обратно към Хевънс Бей. Том отговори на първите й два-три въпроса, после й се тросна, че повече не желае да говори за това — изрече го с рязък тон, с какъвто досега не се беше обръщал към нея. Може би насаме отново бяха подхванали темата, но пред мен той не обели и дума. Проговори едва месец преди смъртта си, а и тогава беше лаконичен. Към края на разговора ни по телефона — твърде мъчителен, защото гласът му често пресекваше и понеже той често губеше нишката на мисълта си, изрече едва-едва:
— Поне… знам… че отвъд има нещо. — Видях го… с очите си… онова лято. В „Хижата на страха“. — Не си направих труда да поправя грешката му. — А ти… помниш ли?
— Помня — отвърнах.
— Само че не знам… дали това нещо… е добро… или лошо. — Треперещият му глас на умиращ човек беше изпълнен с ужас. — Как само… Дев, как само протягаше ръце…
Да.
Как само протягаше ръце.
♥
Следващият ми пълен почивен ден се падна по средата на август, когато напливът на чинчили намаляваше. Вече не бях принуден да си пробивам път по Джойленд Авеню, когато вървях към виенското колело „Каролайна“ и към шатрата на мадам Фортуна под неговата въртяща се сянка.