Выбрать главу

Оставането ми в лунапарка беше свързано с други фактори, в които още не можех да се ориентирам, защото бяха струпани на купчина и превързани с грубоватия канап на интуицията. Сред тях бяха Холи Стансфийлд и Брадли Истърбрук, който в началото на лятото беше казал: „Ние продаваме забавление.“ Също и шумът на нощния океан, и ветрецът денем, напяващ през пролуките на виенското колело „Каролайна“. Както и подземните тунели. И дъра-бъра, тайният език, който щеше да бъде забравен от новаците до коледната ваканция. Аз не исках да го забравям, беше твърде богат. Чувствах, че Джойленд има да ми даде още. Не знаех какво… просто още нещо.

Но най-вече — това е странно, много пъти проверявах паметта си, за да се уверя, че е истински спомен и изглежда е такъв, — мотивът ми бе, че нашият Тома Неверни видя призрака на Линда Грей. Това го промени неуловимо, но трайно. Не мисля, че Том искаше да се променя — щастлив си беше и така, — ала аз исках.

Имах желание и аз да видя призрачната жена.

През втората половина на август някои от старите служители, сред които Татенцето Алан и Доти Ласън, ми казаха да се моля за дъжд през уикенда на Деня на труда. Дъжд нямаше и в събота следобед разбрах какво са имали предвид. Чинчилите ни налетяха в един последен мощен набег и Джойленд бе нашишкан до предел. Положението се влошаваше от факта, че повечето от сезонните работници вече се бяха завърнали в учебните си заведения. Ние, които бяхме останали, се претрепахме от работа като кучета.

А някои се претрепвахме в ролята на кучета — на едно куче по-конкретно. Въпросният уикенд мина за мен през мрежестите очи на Щастливата хрътка Хауи. В неделя надянах проклетата козина цели дванайсет пъти.

В предпоследната ми изява бях изминал три четвърти по Булеварда под Джойленд Авеню, когато светът заплува около мен и ме връхлетяха сиви сенки. Помня, че си помислих: „Сянката на Линда Грей.“

Карах един от малките обслужващи електромобили, бях смъкнал козината до кръста си, та климатикът да разхлажда потните ми гърди и когато си дадох сметка, че съм пред припадък, умът ми стигна да отбия до стената и да сваля крака си от гумения педал за газта. По една случайност Дебелия Уоли Шмид, който отговаряше за атракциона „Отгатни теглото си“, по същото време бил в кльопарницата и видял как съм паркирал накриво и съм се свлякъл върху лоста за управление. Донесе кана с леденостудена вода, наведе се към мен и повдигна брадичката ми с пухкавата си длан:

— Хей, новак, имаш ли втори костюм, или това е единственият, дето ти става?

— Химам и труг — избърборих, заваляйки думите като пиян. — В гардеробната. Размер XL.

— Чудесно — заяви той и изля каната върху главата ми. Така се стреснах, че изревах кански — гласът ми отекна в подземието и няколко души пристигнаха на бегом.

— Какво те прихваща, Уоли? — възнегодувах.

Той се ухили:

— Ама те събудих, нали? Събудих те и още как. Уикендът на Деня на труда, новако. Това означава яко бачкане. Никакво спане по време на работа. Благодари се на щастливата си звезда, че температурата вън не е четирийсет и три градуса.

Ако температурата беше четирийсет и три градуса, сега нямаше да разказвам тази история: мозъкът ми щеше да се изпържи, докато танцувах като Щастливия Хауи в селцето „Шушу-му-шу“. Но на самия Ден на труда беше облачно и подухваше приятен ветрец. Някак си довърших смяната си.

Към четири часа в понеделник, докато се вмъквах в резервната козина за последното си представление през това лято, в гардеробната влезе Том Кенеди. Кучеглавката и мръсните кецове бяха изчезнали. Носеше идеално изгладен ленен панталон (почудих се къде ли го е държал), спретнато напъхана в колана риза и елегантни кожени мокасини. Розовобузият му негодник дори се беше подстригал. От глава до пети беше съвършеният колежанин, вече кроящ планове за света на бизнеса. Човек никога не би предположил, че само допреди два дни, „изтупан“ с мърляви джинси, разкриващи половината му гол задник, е пълзял с масльонката под „Ципа“ и е ругаел Татенцето Алан, безстрашния шеф на екипа „Бигъл“, всеки път, когато е удрял главата си в някое желязо.

— Тръгваш ли вече? — попитах го.

— Уцели в десетката, приятелю. Утре сутринта в осем вземам влака за Филаделфия. Ще изкарам една седмица у дома и после се връщам в месомелачката.

— Браво на теб.

— Ерин има да довърши някои неща, но довечера ще се видим в Уилмингтън. Запазих стая в готино хотелче.

Жегна ме лека завист.

— Блазе ти — измънках.

— Тя е голямата ми любов. Любовта на живота ми.

— Знам.

— Много държа и на теб, Дев. Ще поддържаме връзка. Хората го казват от учтивост, но аз съм искрен. Непременно ще поддържаме връзка.