Намигна ми и лекичко стисна рамото ми.
— Чинчилите трябва да си тръгнат доволни, иначе ще фалираме. Виждал съм да се случва и става много бързо. Това е увеселителен парк, млади ми господин Джоунс, така че гали чинчилите и съвсем леко подръпвай ушите им. Накратко, забавлявай ги.
— Разбрах — обещах… макар да не бях съвсем наясно как ще допринеса към забавлението, като лъскам Автодяволите (тукашният вариант на блъскащи се колички) или като карам машина за почистване по „Следата на хрътката“ след края на работното време.
— И да не си посмял да ми вържеш тенекия. Искам те тук на уговорената дата и пет минути преди уговорения час.
— Добре.
— В шоубизнеса има две важни правила, малкия: да си пазиш портфейла… и никога да не закъсняваш.
♥
Когато на излизане минах под голямата арка с неонов надпис „Добре дошли в Джойленд“ (в момента неоновите светлини бяха угасени) и излязох на празния паркинг, зърнах Лейн Харди, който се беше облегнал на една от затворените будки за билети и пушеше цигарата, дето преди това бе затъкната зад ухото му.
— В парка вече не може да се пуши — обясни той. — Нови правила. Господин Истърбрук казва, че сме първият увеселителен парк в Америка, който ги въвежда, но няма да сме последният. Назначиха ли те?
— Да.
— Поздравления, Фреди дръпна ли ти речта за панаирите?
— Ами… да.
— А светна ли те как да галиш чинчилите?
— Да.
— Може да е досаден чудак, но е врял и кипял в шоубизнеса, видял е всичко, дори по два пъти, и усетът му не го лъже. Според мен ще се справиш. Пасваш на тукашната шарения, хлапе. — Той направи жест към парка, чиито основни съоръжения се открояваха на фона на безукорносиньото небе: „Мълния“, „Друсам до откат“, плавните завои и извивки на водната пързалка „Капитан Немо пляс-тряс“ и, разбира се, виенското колело „Каролайна“. — Кой знае, може пък тук да направиш кариера.
— Може — рекох, макар вече да бях решил каква ще е кариерата ми: щях да пиша романи и от онзи разкази, които публикуват в „Ню Йоркър“. Всичко бях обмислил. Вече кроях планове как ще се оженя за Уенди Кигън и как ще изчакаме да прехвърлим трийсетте, за да си родим две дечица. Когато си на двайсет и една, животът е като пътна карта. Едва някъде към двайсет и пет те осенява подозрението, че си гледал картата наопаки, но чак на около четирийсет вече си напълно сигурен. А като навършиш шейсет, вече си прецакан, от мен да го знаеш.
— Рози Голд пробута ли ти вече обичайните си пророчески номера?
— Ами…
Лейн се засмя.
— Защо ли питам? Запомни, хлапе, деветдесет процента от дрънканиците й са глупости. Виж, останалите десет… Да кажем, че е съобщавала такива неща на хората, та са им хвръквали шапките.
— Ами? — попитах. — Казвала ли ти е нещо, от което шапката ти да хвръкне?
Той се ухили.
— На куково лято ще й позволя да ми гледа на ръка, по-скоро бих яхнал торнадо. Синчето на госпожа Харди не припарва до спиритични дъски и кристални кълба.
„Виждаш ли красива тъмнокоса жена в бъдещето ми?“ — бях попитал.
„Не, тя е в миналото ти.“
Той ме изгледа изпод око:
— Какво ти стана, бе? Да не лапна муха?
— А, нищо — смотолевих.
— Хайде, синко, тя истината ли ти каза, или ти надрънка обичайните дивотии? Кажи на татенцето.
— Дивотиите бяха. — Погледнах си часовника. — Искам да хвана автобуса в пет, за да стигна навреме за влака до Бостън в седем. Мисля да тръгвам.
— Имаш предостатъчно време. Къде ще живееш през лятото?
— Не съм мислил.
— Добре е да се отбиеш при госпожа Шопло на път към автогарата. В Хевънс Бей мнозина дават квартира на временни работници за през лятото, но при нея е най-хубаво. Приютявала е мнозина Усмихнати услужливци. Лесно ще намериш къщата й — там Мейн Стрийт свършва и започва плажът. Голяма, боядисана в сиво. Ще я познаеш по табелата на верандата. Няма как да я сбъркаш, щото тая ми ти табела е от мидени черупки, дето постоянно изпадат. „Пансионът на г-жа Шопло“ — тъй пише. Кажи й, че аз те пращам.