— Тази буря има ли си име? — попита го Майк.
— Наричат я „Гилда“, но не е ураган, а обикновен циклон.
Фред отново заговори:
— Вятърът ще започне да се усилва към полунощ, а дъждът ще рукне час-два по-късно. Лейн вероятно е прав за високите съоръжения, но все пак ни предстои много работа по обезопасяването им. Имаш ли дъждобран, Дев?
— Имам, да.
— Не е зле да го облечеш.
♥
Прогнозата за времето, която чухме в колата на излизане от парка, поуспокои Ани. Очакваше се скоростта на вятъра да не надвишава петдесет километра в час, с изключение на редките по-силни пориви. Възможни бяха и незначителни наводнения, но нищо повече. Водещият заяви, че това било „време, чудесно за пускане на хвърчила“, което разсмя всички ни. Вече имахме общи спомени, което беше чудесно.
Спряхме пред голямата викторианска къща на Бийч Роу и видях, че Майк е задрямал. Вдигнах го и го сложих в количката. Не се затрудних, защото бях заякнал през последните четири месеца, а без ужасните шини момчето надали тежеше трийсет и пет килограма. Майло обикаляше количката, докато я тиках по рампата към къщата.
Майк поиска да отиде до тоалетната, но когато майка му понечи да хване дръжките на количката, той помоли аз да го заведа. Вкарах количката в банята, помогнах му да стане и смъкнах панталона му, докато той се държеше за специалното метално перило.
— Мразя, когато тя ми помага. Чувствам се като бебе.
Посегна да пусне водата, залитна и ако не го бях хванал, главата му щеше да попадне в тоалетната чиния.
— Благодаря, Дев. Днес вече си измих косата — подхвърли и като видя, че се засмях, също се ухили. — Ех, ако можеше да ни връхлети ураган! Ще е върховно.
— Друго щеше да говориш, ако наистина се случеше.
Спомних си урагана „Дория“ отпреди две години. Удари Ню Хемпшир и Мейн с ветрове със скорост сто и петдесет километра в час, като събори дървета в Портсмут, Китъри, Санфорд и Бъруик. Голям стар бор за малко не се срути върху къщата ни, мазето ни се наводни и четири дни бяхме без ток.
— Обаче не ми се иска въртележките и другите забавни неща да бъдат унищожени. Джойленд е най-хубавото място на света. Поне на което аз съм бил.
— Радвам се. Чакай да ти вдигна панталона. Не бива да се разхождаш разгащен пред майка си.
Той отново се засмя, само че смехът чу премина в кашлица. В коридора Ани хвана дръжките на количката и я подкара към спалнята.
— Да не се изнижеш, Девин — подхвърли през рамо.
Тъй като имах свободен следобед, нямах никакво намерение да се изнижа, още повече, че тя искаше да остана. Разходих се из салона, разгледах разни вещи, които сигурно бяха скъпи, но не представляваха интерес за младеж на двайсет и една години. Грамаден панорамен прозорец, почти заемащ едната стена, потапяше в светлина иначе мрачното помещение. От него се виждаха вътрешният двор, дъсчената пътека и океанът. На югоизток вече се скупчваха облаци, но небето над вилата още беше яркосиньо. Помня как си помислих, че все пак съм попаднал в голямата къща, макар че вероятно нямаше да имам възможност да преброя баните. Замислих се също за диадемата и се запитах дали Лейн ще я види, когато прибира вагончето. Какво друго си мислех ли? Че все пак бях видял призрак. Но не на човек.
Ани се върна:
— Майк те вика. Моля те, не оставай дълго.
— Добре.
— Третата врата вдясно.
Минах по коридора, леко почуках и влязох. Ако човек не видеше специалните перила, кислородните бутилки в ъгъла и стоманените шини, изправени на пост край леглото, щеше да си каже, че се намира в обичайна момчешка стая. Нямаше бейзболна ръкавица и скейтборд, опрян до стената, но пък имаше плакати на Марк Шпиц и „Долфинс“ от Маями. На почетно място над леглото беше прочутата фотография на „Бийтълс“, прекосяващи Аби Роуд.
Усетих слаба миризма на камфор. Майк изглеждаше много мъничък в леглото, почти изгубен под зелената завивка. Майло се беше сгушил до него, свит на кравай, и Майк разсеяно го галеше. Трудно ми беше да повярвам, че това е същото хлапе, което победоносно размаха ръце, когато се озова на връхната точка на виенското колело „Каролайна“. Обаче не изглеждаше тъжен — напротив, лицето му сияеше.
— Видя ли я, Дев? Видя ли я, когато си тръгна?
Поклатих глава и се поусмихнах. Ревнувах от Том, но не и от Майк. Никога от Майк.
— Ех, ако можеше дядо да е с нас! Щеше да я види и да чуе какво каза, преди да си отиде.
— Какво каза?
— Благодаря. Отнасяше се за двама ни с теб. И те предупреди да внимаваш. Наистина ли не я чу? Поне една думичка?
Отново поклатих глава.
— Обаче знаеш, нали? — Лицето му беше бледо и уморено — лице на тежко болно момче, но очите му бяха бодри и жизнени.