— Да. — Отново си спомних диадемата. — Майк, какво й се е случило, как мислиш?
— Някой я е убил — прошепна малкият.
— Едва ли ти е казала… — Не се наложи да довърша фразата, защото той вече клатеше глава. — Сега гледай да се наспиш — добавих.
— Да, винаги се чувствам по-добре, като подремна. — Стисна клепачи, после бавно отвори очи. — На виенското колело беше най-хубаво. На „Железарията“. Все едно летяхме.
— Да — кимнах. — Да, така е.
Клепачите му отново се спуснаха и този път той не отвори очи. Тръгнах на пръсти към вратата. Миг преди да завъртя валчестата дръжка, Майк промълви:
— Пази се, Дев. Не е бяло.
Обърнах се към него. Беше заспал. Сигурен съм. Само Майло ме наблюдаваше. Излязох и безшумно затворих вратата зад себе си.
♥
Ани беше в кухнята.
— Правя кафе, но може би предпочиташ бира. Имам „Блу Рибън“.
— Нека е кафе.
— Как ти се струва къщата?
Реших да съм откровен:
— Обзавеждането е малко… „старческо“ за моя вкус, но пък не съм учил за вътрешен декоратор.
— И аз. Така и не завърших колежа.
— Значи сме си лика-прилика.
— Не! Ти ще завършиш. Ще надмогнеш мъката от раздялата с момичето, което те е зарязало, ще се върнеш в университета и ще завършиш. Очаква те блестящо бъдеще.
— Откъде знаеш за…
— За момичето ли? Първо, все едно носиш плакат с това съобщение. Второ, Майк знае. Той ми каза. Той е моето блестящо бъдеще. Навремето следвах антропология. Щях да спечеля златен медал на Олимпиадата. Щях да посетя приказни екзотични страни и да вървя по стъпките на прочутата антроположка Маргарет Мийд. Щях да пиша книги и да дам всичко от себе си, за да спечеля обичта на татко. Знаеш ли кой е баща ми?
— Хазайката ми каза, че е проповедник.
— Да. Бъди Рос, човекът с белия костюм и с буйната бяла коса. Прилича на по-стар вариант на човека от телевизионната реклама за прозрачно фолио. Свръхпопулярна църква; изяви по радиото, а сега и по телевизията. Извън светлините на прожекторите той е гадняр с няколко положителни качества. — Ани наля кафе в две чаши. — Но според мен същото малко или много важи за всички ни, нали?
— Говориш като човек, който съжалява за много пропуснати неща в живота. — Не беше най-любезната реплика, но вече бяхме по-близки и можех да си я позволя. Поне така се надявах.
Ани ми поднесе кафето и седна срещу мен.
— Както се казва в песента, преживях това-онова. Но Майк е прекрасно дете и не мога да си кривя душата за едно: баща ми ни осигури финансово, та постоянно да съм със сина си. В крайна сметка обичта, изразена чрез чекова книжка, е за предпочитане пред липсата на обич. Днес взех решение. Мисля, че се случи, докато ти беше с глупавия костюм и изпълняваше глупавия танц. Докато наблюдавах Майк как се смее.
— И какво е то?
— Реших да дам на баща ми каквото иска: да го допусна в живота на Майк, преди да е станало късно. Вярно, че ми наговори ужасни неща за това как Бог е дал мускулната дистрофия на Майк, за да ме накаже за предполагаемите ми грехове, но аз трябва да загърбя горчивината. Ако искам извинение, дълго има да чакам. Защото в сърцето си татко още вярва, че е бил прав.
— Съжалявам.
Тя сви рамене, сякаш мнението му не я интересуваше.
— Сгреших, като забранявах на Майк да отиде в Джойленд, също и като не желаех да простя и се придържах към принципа „Каквото повикало, такова се обадило.“ Синът ми не е стока, която мога да заменя за друга. Мислиш ли, че на трийсет и една години вече е късно човек да порасне, Дев?
— Попитай ме, като ги навърша.
Тя се засмя.
— Едно на нула за теб. Извини ме за минута.
Нямаше я почти пет. Седях до кухненската маса и си пиех кафето. Когато се върна, беше свалила пуловера си. Сутиенът й беше бледосин, почти с цвета на избелелите й джинси.
— Майк спи дълбоко — каза ми. — Искаш ли да те заведа в стаята си, Девин?
♥
Спалнята й беше голяма, но изглеждаше така, сякаш след дългите месеци, прекарани в къщата, Ани още не си беше разопаковала багажа. Обърна се към мен и обви ръце около шията ми. Очите й бяха широко отворени и много спокойни. Лека усмивка играеше по устните й и вдълбаваше малки трапчинки от двете им страни.
— „Обзалагам се, че ако ти се отвори друга възможност, ще се справиш още по-добре с целуването.“ Помниш ли, че ти го казах?
— Да.
— Дали щях да спечеля облога?
Устата й бе сладка и влажна. Вкусвах дъха й.
Ани се отдръпна за миг и каза:
— Може би ще е само веднъж. Държа да го разбереш.
Не исках да е така, но го разбирах.
— Стига да не е… сещаш се…
Тя се засмя.