Не продумах, само станах от леглото, отворих двете бутилки с кока-кола и подадох едната на Ани.
— Държи около петдесет пушки в къщата си в Савана — повечето са ценни антики — и още половин дузина в сейф тук. Аз имам две пушки в жилището си в Чикаго, само дето от две години не съм стреляла по мишена… до днес де. Ако Майк умре… — Тя допря бутилката до челото си, сякаш за да облекчи главоболието си. — Когато Майк умре, първата ми работа ще е да се отърва от тях. Изкушението ще е прекалено голямо.
— Майк не би искал…
— Не, разбира се, но не всичко опира до него. Друго щеше да е, ако като моя баща, светеца, вярвах, че ще заваря Майк да ме чака отвъд златните порти, за да ме поведе в отвъдното. Само че аз не вярвам. Като малка много се старах, обаче не се получи. Продължих да вярвам в Бог и в рая четири години след като „отписах“ Феята на зъбките, но в крайна сметка реших, че тези две понятия не съществуват. Според мен отвъд има само мрак. Няма мисъл, спомен или любов. Само мрак. Забрава. Ето защо ми е толкова трудно да приема онова, което се случва с детето ми.
— Майк знае, че има нещо повече от забрава — промълвих.
— Какво? Защо мислиш така?
„Защото жената беше там. Майк я видя, видя я и как си отива. Чу как ни благодари. А пък аз видях диадемата, а и Том навремето зърна призрака на мъртвата.“
— Попитай го — отвърнах. — Само не днес.
Тя остави бутилката и ме изгледа. Отново се усмихваше и в ъгълчетата на устните й пак се бяха вдълбали очарователни трапчинки.
— Вече повтори. Предполагам, не ти се иска да потретиш.
Оставих моята бутилка до леглото.
— Ами, честно казано…
Ани протегна ръце към мен.
♥
Първия път се изложих. Вторият път беше хубаво. Третият път… третият път беше върховно.
♥
Отидох в салона и изчаках Ани да се облече. След малко тя се появи — отново беше с джинси и с пуловер. Спомних си синия сутиен под пуловера и ако щете вярвайте, отново се възбудих.
— Оставаме приятели, нали? — попита тя.
— Да, но искам да сме много повече.
— На мен също ми се иска, обаче сме дотук. Ако ме харесваш колкото аз теб, ще го приемеш. Можеш ли?
— Да.
— Радвам се.
— Колко още ще останете с Майк?
— Ако бурята не събори къщата тази нощ ли?
— Няма да я събори.
— Седмица. Майк има назначени прегледи при специалисти в Чикаго, които започват на седемнайсети, което означава, че трябва да се приберем преди това, та той да не бъде уморен от пътуването. — Дълбоко си пое дъх и добави: — Ще поканя дядо му на гости, но първо ще уговоря с него някои основни правила. Като начало, никакви бръщолевения за Исус.
— Ще се видим ли, преди да заминете?
— Да. — Тя ме прегърна и ме целуна. — Но не по този начин. Иначе още повече ще си объркам живота. Знам, че ме разбираш.
Кимнах.
— А сега си върви, Дев. Беше прекрасно. Благодаря ти. Най-хубавото преживяване оставихме за накрая, нали?
Така си беше. Преживяване, изпълнено със светлина и с радост, а не с мрак и със заплашителни сенки.
— Съжалявам, че не мога да направя повече. За теб. За Майк.
— И аз съжалявам — промълви Ани. — Само че е невъзможно да сме заедно в този наш свят. Ела утре на вечеря, ако бурята не е прекалено свирепа. Майк ще ти се зарадва.
Боже, колко беше красива! Харесвах я дори така — боса и с избелели джинси. Искаше ми се да я грабна в обятията си и да я отнеса в някакво безоблачно и щастливо бъдеще.
Не я прегърнах. Тръгнах си. „Само че е невъзможно да сме заедно в този наш свят“ — беше казала тя. И беше права.
Дяволски права.
♥
Недалеч от Бийч Роу край двулентовото шосе се намираха няколко магазинчета, които бяха твърде непретенциозни, за да бъдат наречени открит търговски център: бакалия за деликатеси, фризьорски салон, дрогерия, клон на банката „Съдърн Тръст“ и ресторант „Mi Casa“, несъмнено посещаван от елита на Бийч Роу. Дори не погледнах редицата постройки, докато шофирах обратно към Хевънс Бей и пансиона на госпожа Шопло. Ако още не вярвах, че не притежавам дарбата на Рози Голд и на Майк Рос, този мой пропуск беше най-солидното доказателство.
♥
Изпълних заръката на Фред Дийн и си легнах рано. Проснах се по гръб с ръце на тила, заслушах се в шума на прибоя, както правех през цялото лято, и си припомних докосването на Ани, стегнатите й гърди, вкуса на устните й. Най-вече си мислех за очите й и за косата й, разстлана на възглавницата. Не я обичах по начина, по който обичах Уенди (първата и донякъде глупава любов не се повтаря), но наистина я обичах, обичам я и досега. Най-вече заради добротата и търпението й. Мнозина младежи са били посвещавани от по-възрастни жени в тайнството на секса, но не вярвам някой да е бил дарен с толкова нежност.