През 1973 нещата бяха различни. Според новия ми асистент за проучване (Гугъл Кроум) тогава средният престой е бил две седмици — първо в реанимацията, след това в интензивното отделение. Еди Паркс вероятно се беше подобрил в реанимацията, защото във вторника, когато Майк обикаляше Джойленд, бяха решили да го преместят в интензивното. Той получил втори инфаркт и починал в асансьора.
♥
— Какво ти каза? — попитах Майк.
— Да събудя мама и да я накарам веднага да отиде в парка, иначе един лош човек щял да те убие.
Дали го беше предупредил още когато говорех с Лейн по телефона в салона на госпожа Шопло? Надали беше много по-късно, в противен случай Ани нямаше да се появи навреме. Попитах Майк, само че той не знаеше. Веднага щом призракът си отишъл (използва тъкмо тази дума — не бил изчезнал, нито бил излязъл през вратата или през прозореца, а си бил отишъл), — той натиснал копчето на интеркома до леглото си. Щом майка му отговорила, започнал да пищи.
— Достатъчно! — отсече Ани с тон, нетърпящ възражение. Беше застанала до умивалника с ръце на кръста.
— Не ми пречи, мамо. — Той се закашля. — Честна дума. — Отново се закашля.
— Тя е права — казах. — Достатъчно.
Дали Еди, този сприхав чудак, се беше явил на Майк, защото бях спасил живота му? Трудно е да се тълкуват мотивите на „преминалите отвъд“ (според израза на Рози, винаги придружаван от вдигнати ръце с обърнати нагоре длани), но се съмнявам. Състоянието му се беше подобрило само за седмица, а и той не я беше прекарал на Карибите, заобиколен от разголени хубавици. Но…
Бях го посетил в болницата и с изключение на Фред Дийн аз бях единственият му посетител. Дори му занесох снимката на покойната му съпруга. Вярно, беше я нарекъл свадлива тъпа мизерница и нищо чудно да е била такава, но поне си бях направил труда. А той ми се беше отплатил за вниманието. Все едно по каква причина.
Докато пътувахме към летището, Майк се приведе към нас и каза:
— Искаш ли да чуеш нещо забавно, Дев? Той нито веднъж не те нарече по име. Викаше ти малкия. Сигурно е знаел, че ще се сетя за кого говори.
И аз така си помислих.
Пустият му Еди Паркс.
♥
Тези събития се разиграха много отдавна, през вълшебната година, когато нефтът се продаваше за единайсет долара барела. Годината, през която сърцето ми беше разбито, изгубих девствеността си, спасих малко момиченце от задушаване и неприятен старец от инфаркт (от първия поне), а един луд човек едва не ме уби на виенското колело. Годината, през която исках да видя призрак и не ми се случи… макар че поне един беше видял мен. Беше също и годината, през която се научих да говоря на таен език и да танцувам с кучешки костюм. Годината, през която открих, че има по-лоши неща от това гаджето да те зареже.
Годината, през която бях само на двайсет и една, още млад и зелен.
Не отричам, че светът ми дари добър живот оттогава, но все пак го мразя. Дик Чейни, този апологет на въжеиграчеството, твърде дълго време служил като главен проповедник в Светата църква на Нагаждачеството, получи ново сърце, докато пишех тези редове — какво ще кажете, а? Живее си, докато толкова други достойни мъже умряха. Талантливи хора като Кларънс Клемънс. Умни като Стив Джобс. Свестни като стария ми приятел Том Кенеди. Общо взето, човек свиква. Не че има избор. Както изтъква У. Х. Одън: „Жетварят отвежда и онези, които тънат в пари, и свежите веселяци добри, и надарените с размер дори.“ Но Одън не започва изреждането с тях. Започва с „Дечица, ненаситили се на игри…“
Което ни отвежда към Майк.
♥
Наех скромен апартамент извън кампуса, когато се върнах в университета през пролетния семестър. Една студена вечер в края на март тъкмо приготвях вечеря за себе си и момичето, в което бях почти лудо влюбен, и телефонът иззвъня. Вдигнах и казах по обичайния си шеговит начин:
— Вехтошарницата на Девин Джоунс.
— Дев? Ани Рос се обажда.
— Ани! Еха! Чакай да намаля радиото.
Дженифър — момичето, в което бях почти лудо влюбен, — ме изгледа озадачено. Намигнах й и казах в слушалката:
— Пристигам два дни след началото на пролетната ваканция. Можеш да му кажеш, че съм обещал твърдо. Ще си купя билета следващата сед…
— Дев. Спри. Спри.
Долових тъгата в безжизнения й глас и цялото щастие, че я чувам, мигом бе изместено от ужас. Опрях чело на стената и затворих очи. А всъщност ми се искаше да затворя ухото, опряно до телефонната слушалка.