Виктор Пелевин
Джон Фаулз и трагедията на руския либерализъм
Литературата на англоезичните страни е представена на московските книжни сергии главно от жанра, който може да се нарече „ерзац на видео за бедни“. На приличните книги, рискували да се покажат иззад гърба на Харолд Робинс или бедрата на Джаклин Сюзън, им се налага да мимикрират и да се маскират като пошлотии. Романът на Джон Фаулз „Колекционерът“, появил се неотдавна на руски език, в краткото си предисловие е наречен „еротичен трилър“. В известен смисъл това е измама на читателя — под формата на чорба със зеле му пробутват супа от костенурка. Книгата е доста стара — за пръв път е излязла в Лондон през 1963 година, — но точно такава тя би могла да бъде написана и в днешна Москва. Ще се опитам да обясня защо.
Това е историята на банков чиновник, влюбен в младата художничка Миранда. Като спечелил много пари от тотализатора, чиновникът купува извънградска къща, превръща мазето й в затвор, отвлича девойката и я затваря в мазето, където тя след известно време умира от болест.
През цялото време на заточението си Миранда води дневник. На първо място в него съвсем не е похитителят й, който тя нарича Калибан в чест на един от героите на Шекспир, а предишният й свят, от който неочаквано я откъсва тъпата и безжалостна сила.
Ето какво например пише Миранда в дневника си:
„Мразя необразованите и невежите. Мразя цялата тази класа на новите хора. Новата класа с автомобилите си, с парите си, с телевизионните си сандъци, с тази нейна тъпа вулгарност и тъпото, раболепно, лакейско подражание на буржоазията… «Новите хора» са си бедни хора. Това е само нова форма на бедност. Онези нямат пари, а тези нямат душа… Лекарите, учителите, художниците — не може да се каже, че сред тях няма подлеци и отстъпници, но ако има някаква надежда за по-добър свят, то тя е свързана само с тях.“
И така, докато четях този дневник, аз никак не можех да се отърва от усещането, че някъде вече съм виждал нещо подобно. Накрая разбрах къде — на последната страница на „Независимая газета“, където от брой в брой печатат кратки есета, в които руските интелигенти споделят един с друг мисли за сегашния си живот. Тези есета биват съвършено различни — започвайки от стилистически безупречен отчет за последния запой и свършвайки с трагичния вътрешен монолог на човек, който чува в шума на мерцедесите и тойотите едва ли не тропота на монголската конница. Главното усещане от промените е едно: отчаяние предизвиква не смяната на законите, по които се налага да живеем, а това, че изчезва самото психично пространство, където по-рано течеше животът. Хората, които години мечтаеха за глътка свеж въздух, изведнъж се почувстваха като златни рибки от счупен аквариум. Също както в романа на Фаулз тъпата и неразбираема сила откъсва Миранда от света, където са били съсредоточени всичките й ценности и смисъл, и я хвърля в студената пустота. Изясни се, че Чеховата вишнева градина бе мутирала, но все пак оцеляла зад оградата на ГУЛАГ, а нейните присадени в кухненски гърнета клончета всяка пролет даваха по няколко бледи цветчета. А сега се променя самият климат. Изглежда, вишната повече няма да вирее в Русия.
Този поглед към света от дълбините на съветското съзнание понякога се редува с изглед отвън — като най-добър пример за това служи статията на Александър Генис „Совок“1. Всъщност герои на Генис са именно съседите му от рубриката „Стил на живота“ в „Независимая газета“. Анализирайки историята на зараждането на термина „совок“ и различните смислови нива на тази дума, Генис мимоходом се докосва до една много интересна тема — метафизичният аспект на совковостта.
„Освободени от пазарните закони — пише той, — интелигентите живееха в измислен, илюзорен свят. Външната реалност, приемайки облика на постовия милиционер, само рядко надничаше в редакцията, живееща по законите на «Играта на стъклени перли». Тук се раждаха странни, неясни, езотерични феномени, които нямаха аналог в другия, реалния свят.“
Александър Генис често използва такива изрази като „истински живот“, „реалност“, „истински свят“, което прави разсъжденията му твърде забавни. Излиза, че той се отличава от „совките“, така подробно описани в статията му, само по онзи набор от халюцинации, които самият той приема за реалност.
Ако разбираме думата „совок“ не като социална характеристика или ориентация на душата, то „совок“ е съществувал винаги. Най-типичният совок — това е Василий Лоханкин, особено ако заменим държаната от него подшивка на „Нива“ с „Архипелаг ГУЛАГ“. Класическите совки са Гаев и Раневская от „Вишнева градина“, които не издържат, както казват сега, сблъсъка с пазара. Само че какво общо има пазарът? Опитайте се да отгатнете откъде е взет следният цитат: „Като отпътувах от Москва и минавах през нея, аз с особена острота усетих онова, което усещах отдавна: до каква степен съм човек от друго време и век, колко съм чужд на всичките нейни «мутри» и всичките тези нови твари, които летят по улиците с автомобили!“
1
„Совок“ — презрително название за съветски човек. Също така: „совковый“ се използва като определение вместо „съветски“.