— Ами, ние не сме длъжни да се подчиняваме на Закона, щом не сме част от Ятото, нали? — обади се плахо Флетчър. — Освен това, ако решат да се бият, ние ще бъдем много по-полезни там, отколкото тук.
И така, сутринта те долетяха откьм запад — осем чайки във фигура двоен ромб, почти крило до крило. Прелетяха с двеста и петнадесет километра в час над Брега на Съвета, кьдето се събираше Ятото — Джонатан начело, от дясната му страна плавно се носеше Флетчър, отляво Хенри Калвин като на игра се справяше с вятъра. После, без да нарушават фигурата, всички птици, като една, бавно се превъртяха надясно... хоризонтално... обърнати по гръб... пак хоризонтално... а вятърът плющеше над всички.
Внезапно грачът и трясъците, които изпълваха всекидневния живот на Ятото, бяха пресечени, сякаш фигурата двоен ромб беше огромен нож, и осем хиляди очи на чайки останаха широко отворени, без дори да примигнат. Осемте птици, една по една, набираха рязко височина, правеха лупинг, профучаваха надолу и след като мигновено убиваха скоростта, кацаха стабилно на пясъка. После, сякаш в това нямаше нищо необичайно, Джонатан Чайката направи разбор на полета.
— Да започнем от това — каза той с иронична усмивка, — че всички влязохте във фигурата с известно забавяне...
През Ятото сякаш премина мълния. Тези птици са Прокудени! И са се върнали! А това... това не бива да става! Опасенията на Флетчър, че ще има бой, се разсеяха от пълното стъписване на Ятото.
— Добре де, те може и да са Прокудени — проговори една от по-младите птици, — но кьде, по дяволите, са се научили да летят така?
Измина почти час, докато Думата на Старейшината обиколи Ятото: Никой да не им обръща внимание. Чайка, която разговаря с Прокуден, сама ще бъде Прокудена. Чайка, която гледа Прокуден, нарушава Закона на Ятото.
От този момент нататък Джонатан виждаше наоколо сиви гърбове, но той сякаш не ги забелязваше. Продължи тренировките точно над Брега на Съвета и за първи път подтикваше учениците си да се стараят да достигат границата на възможностите си.
— Чайко Мартин! — кьнтеше гласът му в небето. — Казваш, че можеш да летиш с ниска скорост. Нищо не можеш, докато не го докажеш! ЛЕТИ!
И кроткият малък Мартин Уилям Чайката от страх да не предизвика недоволството на учителя си, изненада самия себе си, като се превърна в истински магьостник на малките скорости. Използваше и най-лекия полъх, така че само с лека извивка на перата, без изобщо да размаха криле, успяваше да се издигне от пясъка до облаците и обратно.
По същия начин чайката Чарлс-Роланд се издигна до седем хиляди метра височина над великата ветровита планина и се спусна, посинял от ледения разреден въздух, зашеметен и щастлив, решен на другата сутрин да стигне дори още по-високо.
Чайката Флетчър, който повече от всеки друг обичаше фигурите от висшия пилотаж, постигна своето шестнадесеткратно бавно отвесно превъртане, а на следващия ден надмина себе си, като направи тройно странично премятане и крилете му проблясваха с ослепително бяла светлина над брега, откьдето не едно око крадешком го наблюдаваше.
Джонатан не се отделяше и за миг от учениците си. На всеки успяваше да каже нещо, насърчаваше ги и ги напътстваше, водеше ги. Летеше заедно с тях през нощта, през облаци и буря, от любов кьм летенето, докато Ятото с жалък вид се скупчваше на земята.
Като свършеха тренировките, учениците си почиваха на брега и с времето започнаха да се вслушват по-внимателно в думите на Джонатан. Някои от идеите му изглеждаха направо безумни и те не можеха да ги проумеят, но други бяха съвсем разбираеми и им допадаха.
Постепенно нощем около кръга на учениците започна да се образува още един кръг — любопитни чайки, които дълги часове слушаха в тъмното разговорите, но не искаха да бъдат разпознати, особено помежду си, затова преди разсьмване изчезваха.
Един месец след Завръщането първата чайка от Ятото се осмели „да премине чертата“ и поиска да я научат да лети. Беше чайката Терънс Лоуъл. Заради това свое желание беше осъден на изгнание, обявиха го за Прокуден и той стана осмият ученик на Джонатан.
Следвашдта нощ от Ятото дойде чайката Кърк Мейнард — той залиташе по пясъка, влачеше лявото си крило и рухна в краката на Джонатан.
— Помогни ми — каза той едва чуто, с чезнещия глас на умиращ. — Искам да летя повече от всичко друго на света...
— Последвай ме тогава — каза Джонатан. — Издигни се заедно с мен от земята и започваме...
— Ти не ме разбра. Крилото ми. Не мога да си движа крилото.
— Чайко Мейнард, ти имаш свободата да бъдеш това, което си, самият ти, тук и сега, и нищо не може да ти попречи. Такъв е законът на Великата чайка, Законът, който Е.