— Искаш да кажеш, че мога да летя?
— Казах, че си свободен.
И тъй просто и лесно, Кърк Мейнард без усилие разпери криле и се издигна в тъмния нощен въздух. Ятото се разбуди от неговите викове — от сто и петдесет метра височина той викаше колкото му глас държи:
— Мога да летя! Чуйте! АЗ МОГА ДА ЛЕТЯ!
По изгрев слънце около хиляда птици бяха наобиколили кръга на учениците и любопитно гледаха Мейнард. Вече не ги интересуваше дали ще ги видят или не, а слушаха Джонатан и се опитваха да вникнат в думите му.
Той говореше за съвсем прости неща — за това, че право на чайката е да лети, че свободата е самата природа на нейното съществуване, че каквото и да пречи на тази свобода, то трябва да бъде отхвърлено, независимо дали е обичай, предразсъдък или каквото и да било друго ограничение.
— Да бъде отхвърлен ли? — обади се един глас от множеството. — Дори ако тоба е Законът на Ятото?
— Единственият истински закон е този, който води към свободата — каза Джонатан. — Друг няма.
— Как можеш да искаш от нас да летим като теб? — попита друг глас. — Ти си особен, надарен, божествен, ти стоиш над останалите птици.
— Погледнете Флетчър! Лоуъл! Чарлс-Роланд! И те ли са особени, надарени, божествени по рождение? Не повече от вас, не повече от мен. Едничката разлика, наистина единствената, е, че започнаха да осъзнават какво са всъщност и започнаха да осьществяват призванието си.
Учениците му, с изключение на Флетчър, се размърдаха неспокойно. Досега не бяха проумели, че точно това са правили.
С всеки изминал ден тълпата около тях растеше, чайките идваха, за да питат, да изразят преклонението си, да се присмиват.
— Сред Ятото се говори, че ако ти не си Синът на самата Велика чайка, — каза Флетчър една сутрин на Джонатан, — тогава сигурно си изпреварил времето си с хиляда години.
Джонатан въздъхна. Такава е цената на неразбирането, помисли си той. Ще те нарекат или дявол, или бог.
— Ти, Флетчър, как мислиш? Наистина ли сме изпреварили времето си?
Последва дълго мълчание.
— Ами, този начин на летене винаги си е съществувал тук, за да може да го научи всеки, който пожелае да го открие — това няма нищо общо с времето. Може би сме изпреварили просто обичая. Изпреварили сме начина, по който летят повечето чайки.
— Това вече е друго нещо — каза Джонатан, превъртя се и се понесе във въздуха по гръб. — Това не е дори и наполовина толкова лошо, колкото да изпреварим времето си.
Това се случи една седмица по-късно. Флетчър демонстрираше елементите на скоростното летене пред нова група ученици. Той тъкмо излизаше от пикиране от две хиляди метра височина — дълга сива черта, профучаваща на сантиметри над пясъка, — когато една съвсем млада чайка, литнала за пръв път, се изпречи на пътя му, викайки на помощ майка си. Флетчър разполагаше само с десета от секундата, за да се опита да избегне младата чайка, изви с усилие вляво и със скорост над триста километра в час се заби в една гранитна скала.
Изпита усещането, че скалата е огромна твърда врата към друг свят. При сблъсъка изпита взрив от страх, потрес и плътен мрак, след това се зарея в някакво странно, странно небе — забравяйки, спомняйки си, забравяйки — уплашен, печален и изпълнен с разкаяние.
В него прозвуча един глас, както първия ден, когато срещна Джонатан Ливингстън Чайката.
— Там е работата, Флетчър, че досега се опитвахме да надмогваме ограниченията си подред, с търпение. Още не бяхме стигнали до летенето през скала, това е малко по-нататък в програмата.
— Джонатан!
— Известен още като Сина на Великата чайка — каза сухо неговият инструктор.
— Какво правиш тук? Ами скалата! Аз не бях ли... не съм ли... умрял?
— О, хайде, Флетчър, мисли! Щом сега говориш с мен, явно не си умрял, нали? Това, което успя да направиш, беше, че смени малко рязко нивото си на съзнание. Сега избирай: можеш или да останеш тук и да учиш на това ниво — което, между другото, е доста по-високо от нивото, което ти напусна, или можеш да се върнеш при Ятото и да продължиш да работиш с него. Старейшините се надяваха да се случи някакво нещастие, но ти им направи толкова добра услуга, че останаха смаяни.
— Искам да се върна при Ятото, естествено. Аз едва бях започнал с новата група!
— Чудесно, Флетчър. Помниш ли какво си бяхме говорили — че тялото не е нищо друго, а самата мисъл...?
Флетчър разтърси глава, разпери криле и отвори очи в подножието на скалата, наобиколен от цялото Ято. Още при първото му раздвижване сред Ятото се надигна страхотна гълчава от трясъци и грак.