— Той е жив! Той, умря, а сега е жив!
— Той го докосна с връхчето на крилото си! Върна го към живота! Синът на Великата чайка!
— Не! Той отрича! Той е дявол! ДЯВОЛЪТ! Дошъл е да погуби Ятото!
Тълпата от четири хиляди чайки изпадна в ужас от това, което се бе случило, и писъкът ДЯВОЛ! премина през тях като ураган, бушуващ над океана. С изцъклени очи, с наострени клюнове, те започнаха да затягат кръга, готови да ги унищожат.
— Няма ли се почувстваш по-добре, ако си тръгнем, Флетчър? — попита Джонатан.
— Положително не бих протестирал много, ако го сторим...
В същия миг те се озоваха на половин километър от скалата, а святкащите клюнове на озверената тълпа се забиха в празното пространство.
— Защо ли най-трудното нещо на света е да убедиш една птица, че е свободна — недоумяваше Джонатан — и че може сама да си го докаже, стига да отдели малко време, за да се поупражнява? Защо трябва да е толкова трудно?
Флетчър все още примигваше, смаян от промяната в обстановката.
— Какво направи току-що? Как се озовахме тук?
— Ти нали каза, че искаш да се измъкнем от тълпата?
— Да! Но ти как...
— Както всичко друго, Флетчър. Въпрос на упражнения.
На другата сутрин Ятото беше забравило за вчерашното си безумие, но Флетчър помнеше всичко.
— Джонатан, помниш ли какво ми каза някога — че трябва да обичаме Ятото достатъчно, за да се върнем при него и да му помагаме да учи?
— Да.
— Не мога да проумея как успяваш да обичаш тълпа озверели птици, които току-що са се опитали да те убият.
— О, Флетч, това не ти харесва, а? Ти, естествено, не обичаш омразата и злото! Но трябва да се упражняваш, за да можеш да разпознаеш истинската чайка, да виждаш доброто у всяка от тях и да им помогнеш сами да го съзрат. Това разбирам под думата обич. И е истинско наслаждение, когато го постигнеш.
Спомням си, например, една разярена млада птица, казваше се Флетчър Линд Чайката. Беше току-що Прокуден, готов да се бие до смърт с Ятото, и тъкмо започваше да си изгражда собствен ад на Далечните скали. А ето го днес — вместо това гради собствените си небеса и води цялото Ято в тази посока.
Флетчър се обърна кьм своя учител и в очите му за миг проблясна страх.
— Аз да Водя? Какво искаш да кажеш с това аз да ги Водя? Тук ти си учителят. Не можеш да си отидеш!
— Не мога ли? А не ти ли хрумва, че може да има и други ята, други Флетчъри, които имат нужда от учител, повече от този тук, който вече е намерил пътя си към светлината?
— Аз? Джон, аз съм само една обикновена чайка, а ти си...
— ... единственият Син на Великата чайка, а? — Джонатан въздъхна и се загледа в морето. — Ти повече нямаш нужда от мен. Нужно ти е да продължиш да откриваш себе си, всеки ден да опознаваш още мъничко от оня истинския, безпределния Флетчър Чайката. Той е твоят инструктор. Трябва да се научиш да го разбираш и да се упражняваш да бъдеш той.
Миг по-късно тялото на Джонатан затрептя във въздуха, заблещука и започна да става прозрачно.
— Не им позволявай да пускат глупави слухове за мен или да ме превръщат в бог. Нали, Флетч? Аз съм чайка. Обичам да летя, може би...
— ДЖОНАТАН!
— Горкият Флетч! Не вярвай на това, което ти казват очите! Те могат да показват само границите. Гледай с истинското си проникновение, откривай това, което всъщност дълбоко в себе си знаеш, и тогава ще съзреш начина на летене.
Блещукането напълно помръкна. Джонатан Чайката беше изчезнал в празния въздух.
След известно време Флетчър се насили да се издигне в небето и застана пред групата съвсем неопитни ученици, закопнели за първия си урок.
— Като за начало — започна тежко той — ще трябва да осъзнаете, че всяка чайка представлява безпределната идея за свобода, един образ на великата чайка, а цялото ви тяло — от крайчеца на едното до крайчеца на другото крило, е само вашата собствена мисъл.
Младите чайки го гледаха насмешливо. „Хайде де, мислеха си те, това хич не звучи като правила за лупинг.“
Флетчър въздъхна и започна отначало.
— Хм... А-а... — заговори той и ги изгледа проницателно. — Добре, да започнем с Хоризонтален полет...
И докато казваше това, внезапно осъзна, че неговият приятел наистина не е бил по-божествен от самия Флетчър.
„Никакви граници ли, Джонатан?, — помисли си той. — Добре, тогава не е далеч часът, когато ще изплувам от разредения въздух на твоя бряг и ще ти покажа това-онова за летенето!“
И макар че се опитваше да изглежда подобаващо строг пред учениците си, Флетчър внезапно ги видя такива, каквито бяха наистина, съзря ги само за миг, но в този миг той не само хареса, но и обикна това, което виждаше. „Значи няма никакви граници, а, Джонатан?“, помисли си той и се усмихна. Неговият път на учение бе започнал.