Оттук нататък годините изглеждаха пълни с живот и сияеха от обещания.
Когато кацна, цялото Ято се беше събрало на Голям съвет — личеше, че отдавна са тук. Всъщност те чакаха него.
— Джонатан Ливингстън Чайката! Застани в кръга! — Гласът на Старейшината прозвуча с върховна тържественост. Да застанеш в кръга означаваше само едно от двете: или огромен позор, или огромна чест. Със заставане в кръга на честта бяха отличавани най-изтъкнатите водачи на чайките. Естествено, и тази сутрин чайките бяха излизали за Закуската на Ятото, помисли си той, значи са видели Прелома! Но аз не искам никакви почести. Нямам никакво желание да бъда водач. Искам само да споделя с тях какво съм открил, да им покажа онези хоризонти, които се откриват пред всички нас. Той пристъпи напред.
— Чайко Джонатан Ливингстън — каза Старейшината, — застани в кръга на позора пред очите на всички чайки!
Той изпита чувството, че са го ударили. Коленете му се подкосиха, перата му провиснаха, ушите му забучаха. Изправен в Кръга на позора? Невъзможно! А Преломът! Те не могат да разберат! Те грешат, грешат!
— ... заради неговата дръзка безотговорност — редеше строго тържественият глас, — потъпкваща достойнството и традициите на Племето на чайките...
Да бъдеш изправен в Кръга на позора означаваше още да бъдеш прокуден от обществото на чайките, да бъдеш осъден на самотен живот по Далечните скали.
— ... един ден, чайко Джонатан Ливингстън, ти ще научиш, че безотговорността не води доникьде. Животът е непознат и непознаваем. Ние знаем само, че сме изпратени на този свят, за да се храним и да останем живи колкото е възможно по-дълго.
Една чайка никога не бива да противоречи на Съвета на Ятото, но Джонатан Ливингстън издигна глас.
— Безотговорност ли? Братя мои! — извика той. — Има ли по-отговорна личност от една чайка, която е открила и следва същността, висшия смисъл на живота? Векове наред ние се блъсвахме за рибешки глави, а сега има за какво да живеем — да учим, да откриваме, да бъдем свободни! Дайте ми възможност, нека да ви покажа какво открих...
Ятото изглеждаше като вкаменено.
— Братството се разтрогва — изврещяха чайките в един глас, церемониално запушиха уши и му обърнаха гръб.
Джонатан Чайката остана сам до края на дните си, но летеше на големи разстояния отвъд Далечните скали. Едничката му мъка беше не самотата, а мисълта, че останалите чайки отказаха да повярват какви славни изживявания ги очакваха в полета, бяха отказали да отворят очи и да видят.
С всеки изминал ден той научаваше нещо повече. Научи, че като се гмурне във водата с висока скорост и следва течението, може да стигне до три метра дълбочина и така да намира рядка и вкусна риба. Побече нямаше нужда от рибарските лодки и коравия хляб, за да преживява. Научи се да подремва във въздуха, да определя нощем посоката си по вятъра, който духа откъм брега, и така можеше да прелита стотици километри от залез до изгрев слънце. Воден от същия вътрешен усет, той летеше през тежките морски мъгли и се издигаше над тях в ослепително ясни небеса..., а в същото това време всяка друга чайка си стоеше на брега, без да подозира, че може да има нещо друго, освен мъгла и дъжд. Той се научи да язди високите ветрове далеч навътре над сушата и там да си лови за обяд крехки насекоми.
Всичко, което някога се бе надявал да даде на Ятото, сега бе останало само за него: научи се да лети и не съжаляваше за цената, която беше платил. Джонатан Чайката бе открил, че именно скуката, страхът и гневът правят живота на чайките толкова кратък, а откакто те бяха напуснали съзнанието му, той заживя дълъг и наистина чудесен живот.
Тогава, една вечер се появиха Те и завариха Джонатан да се носи плавно през своето любимо небе, сам и изпълнен с покой. Двете чайки, които се появиха до крилете му, бяха чисти като звездна светлина и излъчваха нежно, дружелюбно сияние във висините на нощния въздух. Но най-прекрасно бе съвършенството, с което летяха, като връхчетата на крилете им постоянно оставаха точно на два сантиметра от неговите.
Без да проговори, Джонатан ги подложи на проверка, каквато нито една чайка досега не бе преминавала успешно. Той изви криле и забави скорост до момента, в който само километър в час по-малко би означавал сигурно падане. Двете лъчезарни птици плавно намалиха скорост и продължиха да летят успоредно с него. Те познаваха бавното летене.