Той погледна към морето.
— Странно нещо. Чайките, които пренебрегват съвършенството заради пътуването, не стигат кой знае къде, при това — бавно. А тези, които не обръщат толкова внимание на пътуването, в името на съвършенството, стигат навсякъде, и то мигновено. Запомни, Джонатан, небето не е нито място, нито време, защото мястото и времето са нещо толкова безсмислено... Небето е...
— Можеш ли да ме научиш да летя така? — Джонатан Чайката тръпнеше от желание да овладее нещо друго, непознато.
— Разбира се, щом искаш.
— Искам. Кога можем да започнем?
— Още сега, ако искаш.
— Искам да се науча да летя по този начин — каза Джонатан и някаква особена светлина засия в очите му. — Кажи ми какво трябва да правя.
Чанг заговори бавно, като гледаше внимателно по-младата чайка.
— За да летиш бързо като мисълта докьдето и да било — каза той, — трябва да започнеш със съзнанието, че вече си пристигнал...
Според Чанг разковничето бе в това Джонатан да престане да се възприема като пленник на едно ограничено тяло, с размах на крилете един метър и предварително програмирани възможности. Важното беше да осъзнае, че неговата истинска природа, съвършена като ненаписано число, живее едновременно навсякьде в пространството и времето.
Джонатан тренираше упорито всеки ден, отпреди изгрев слънце до кьсна среднощ, но въпреки всичките си усилия не се придвижваше и на перце от мястото си.
— Забрави вярата! — повтаряше Чанг отново и отново. — За да полетиш, ти трябваше не Вяра, а да проумееш какво е летенето. И сега е същото. Хайде, опитай пак...
Докато един ден, както стоеше на брега със затворени очи и се концентрираше, в един проблясък на мисълта Джонатан проумя какво всъщност му е казвал Чанг.
— Ами да, наистина! Аз съм една съвършена, без ограничения чайка. — Той просто бе разтърсен от радост.
— Добре! — каза Чанг и в гласа му прозвучаха победни нотки.
Джонатан отвори очи. Стоеше сам със Старейшината на един съвсем различен бряг — дърветата стигаха до самата вода, двойка жълти слънца обикаляха небето.
— Ти най-после схвана идеята — каза Чанг, — но трябва да поработиш още върху способността да се контролираш...
Джонатан беше изумен.
— Къде се намираме?
На Старейшината обаче изобщо не му беше направила впечатление необичайната гледка и той небрежно отвърна:
— Явно на някаква планета със зелено небе и двойна звезда за слънце.
Джонатан изпищя от възторг — първият звук, който издаваше, откакто бе напуснал Земята.
— ПОЛУЧИ СЕ!
— Разбира се, че се получи, Джон — каза Чанг. — Винаги се получава, когато знаеш какво правиш. Сега обърни внимание на контрола...
Когато се върнаха, вече беше тъмно. Другите чайки изгледаха Джонатан със страхопочитание в златистите си очи, защото бяха видели как той изчезва от мястото, с което сякаш се бе сраснал от толкова време.
Той бързо прекъсна поздравленията им.
— Аз съм новодошъл тук! Едва започвам! И трябва да науча от вас много неща!
— Чудно нещо, Джон — каза Съливан, който стоеше близо до него, — ти се боиш от учението най-малко от всички чайки, които съм виждал за десет хиляди години.
Ятото мълчеше и Джонатан от смущение запристъпя от крак на крак.
— Можем да започнем работа над времето, ако искаш — каза Чанг, — докато се научиш да летиш в миналото и бъдещето. Тогава ще бъдеш готов да започнеш най-трудното, най-дръзновеното, най-забавното от всичко. Ще бъдеш готов да започнеш да летиш по-високо и да разбереш значението на добротата и любовта.
Измина месец или поне такова чувство имаше Джонатан, и той постигна блестящи успехи. Винаги бе усвоявал всичко много бързо, просто още от първия опит, а сега, като специален ученик на Самия Старейшина, той попиваше новите идеи като компютър с аеродинамична форма и перушина.
И тогава дойде денят, в който Чанг изчезна. Преди това беше разговарял спокойно с всички, като настояваше никога да не престават да учат, да се упражняват и да се стремят колкото е възможно по-дълбоко да проумеят съвършения, невидим принцип на целия Живот. После, както говореше, перата му започнаха да блестят все по-ярко и накрая засияха толкова ослепително, че нито една чайка не можеше да издържи блясъка им.
— Джонатан — каза Чанг и това бяха последните думи, които той произнесе, — продължавай да работиш над любовта.
Когато отново можеха да виждат, Чанг бе изчезнал.
Дните минаваха и Джонатан често се улавяше, че мисли за Земята, откъдето бе дошъл. Ако там знаеше една десета, една стотна от това, което беше научил тук, колко по-голям смисъл би имал животът му! Той стоеше на брега и се питаше дали там има някоя чайка, която се бори да надмогне своята ограниченост, която се опитва да проумее същността на полета извън предназначението да долетиш до рибарската лодка, за да отмъкнеш коричка хляб. Може би имаше дори и някой Прокуден, който се е опитал да каже истината в лицето на Ятото. Колкото повече се упражняваше Джонатан в уроците по доброта, колкото повече се стремеше да опознае природата на любовта, толкова повече му се искаше да се върне обратно на Земята. Защото въпреки своето самотно минало, Джонатан Ливингстън бе роден за учител и неговият начин да изрази любовта си бе стремежът да сподели откритата от него истина с някоя чайка, която търси благоприятен случай, за да се отправи сама да търси истината.