Съливан, който вече бе овладял летенето със скоростта на мисълта и помагаше на другите да учат, откликна скептично.
— Джон, ти вече бе прогонен веднъж. Защо мислиш, че някоя от чайките, които познаваш отпреди, сега ще поиска да те изслуша? Знаеш поговорката Колкото по-високо лети чайката, тoлкова по-надалеч вижда и знаеш, че е вярна. Онези чайки, сред които си роден, си стоят на земята, бият се и се карат помежду си. Те са на хиляди километри далеч от небето — а ти искаш да им го покажеш от мястото, където си стоят! Джон, те не виждат дори крайчеца на собствените си крила!
Остани си тук. Помагай тук на новодошлите чайки, на онези, които са достатъчно високо, за да прозрат онова, което ти имаш да им кажеш. — Той замълча за малко и после каза: — Какво щеше да бъде, ако Чанг се бе върнал кьм своите стари светове? Къде шеше да бъдеш ти днес?
Последният довод беше най-убедителен: Съливан имаше право. Калкото по-високо лети чайката, толкова по-надалеч вижда.
Джонатан остана да работи с новите чайки, които идваха и много бързо и блестящо усвояваха уроците си. Но старото му чувство отново се върна и той не можеше да се избави от мисълта, че на Земята сигурно има една или две чайки, които са способни да учат. Колко повече щеше да знае самият той, ако Чанг се бе появил в онези дни, когато бе Прокуден!
— Съли, аз трябва да се върна — каза накрая той. — Твоите ученици напредват добре. Те ще ти помагат за новаците.
Съливан въздъхна, но не възрази.
— Сигурно ще ми бъде мъчно за теб, Джонатан. — Това беше всичко, което му отвърна той.
— Съли, засрами се! — упрекна го Джонатан. — И не ставай глупав! В какво се упражняваме двамата всеки ден?
Ако приятелството ни зависи от такива неща като пространство и време, значи, когато един ден преодолеем пространството и времето, ние ще разрушим нашето братство, така ли?! Но нали като преодолеем пространството, едничкото, което всъщност ни остава, е Тук. А преодолеем ли времето, едничкото, което ни остава, е Сега. И не мислиш ли, че насред това Тук и Сега не бихме могли да се виждаме от време на време? Съливан Чайката неволно се засмя.
— Ах, ти, безумна птицо! — ласкаво каза той. — Ако някой изобщо е в състояние да покаже някому на земята как да вижда на хиляди километри, това положително е Джонатан Ливингстън Чайката. — Той се загледа в пясъка. — Довиждане, приятелю Джон!
— Довиждане, Съли. Пак ще се срещнем. — И докато казваше това, Джонатан извика в съзнанието си образа на голямото ято чайки на брега на друго време и с школувана лекота проумя, че самият той не представлява просто пера и кости, а съвършената идея за свобода и полет, неограничавана от нищичко.
Флетчър Линд Чайката беше сьвсем млад, но вече бе убеден, че с никоя друга птица, в което и да било Ято, не са се отнасяли така грубо и несправедливо, както с него.
— Не ме интересува какво говорят! — Мислеше яростно той, докато летеше кьм Далечните скали със замъглен поглед. — Летенето е нещо много повече от това просто да пърхаш от едно място до друго! Дори един... комар го прави! Едно нищо и никакво превъртане около Старейшината, просто за развлечение, и вече съм Прокуден! Слепи ли са те? Не виждат ли? Нима не могат да си представят колко славно би било да се научим да летим истински!
— Все ми е едно какво мислят. Аз ще им покажа какво значи да летиш! Нека бъда Прокуден, щом искат. Но ще ги накарам да съжаляват за това...
В главата му се обади един глас и въпреки че звучеше съвсем спокойно, Флетчър тъй се стресна, че за миг загуби контрол и залитна във въздуха:
— Не им се сърди, Флетчър! Като са те прокудили, те са навредили само на себе си и един ден ще го осъзнаят, ще съзрат онова, което виждаш ти. Прости им и им помогни да го проумеят!
На сантиметър от дясното му крило летеше най-ослепително бялата чайка на света, носеше се във въздуха без никакво усилие, без дори перце да помръдне, въпреки че Флетчър летеше почти с пределната си скорост.