За миг всичко у Флетчър се обърка.
„Какво става? Да не съм полудял? Или съм умрял? Какво е това?“
Тих и спокоен, гласът продължи да звучи в мислите му и поиска отговор:
— Чайко Флетчър Линд, искаш ли да летиш? — ДА, ИСКАМ ДА ЛЕТЯ!
— Чайко Флетчър Линд, толкова силно ли искаш да летиш, че да си готов да простиш на Ятото, да продължиш да се учиш, а един ден да се върнеш тук, за да помогнеш и на другите да научат това, което знаеш?
Все едно колко честолюбив или уязвен беше Флетчър Линд Чайката, той не можеше да излъже това Великолепно, мъдро същество.
— Да — промълби тихо той.
— Тогава, Флетч — каза с много ласкав глас сияйното създание, — тогава да започнем с Хоризонталния полет...
Трета част
ДЖОНАТАН КРЪЖЕШЕ БАВНО
над Далечните скали и наблюдаваше. Тази неопитна чайка Флетчър Линд беше почти съвършен ученик по летене. Във въздуха той беше силен, лек и бърз, но най-важното — гореше от желание да се учи да лети.
Ето го, тъкмо долиташе, разрошена сива топка, която оглушително профуча край учителя си с двеста и четиридесет километра в час. Рязко изхвърляне — и той вече изпълнява друго упражнение — шестнадесет лупинга в бавно вертикално превъртане, като ги отброяваше високо на глас.
— ... осем... девет... десет... Виж Джонатан-изли-зам-от-вихъра... единадесет... искам-такова-внезапно-спиране-като-твоето... дванадесет... ама-не-мога-прок-лет-да-съм... тринадесет... тези-последни-три-лупин-га... без... четирина... ааа!
Неуспехът на Флетчър при внезапното спиране предизвика у него бурен взрив от ярост и негодувание. Падаше по гръб, завихрен безпощадно в обратен свредел. Когато накрая, задъхан, овладя полета, той беше вече на около триста метра под своя инструктор.
— Напразно си губиш времето с мен, Джонатан! Толкова съм тъп! Толкова съм глупав! Опитвам ли, опитвам, но нищо не излиза!
Джонатан Чайката гледаше надолу кьм него и кимаше.
— Разбира се, че никога няма да го направиш както трябва, ако набираш височина тъй рязко, Флетчър, ти загуби почти шестдесет километра в час при влизането! Трябва да го правиш по-плавно. Твърдо, но плавно, запомни ли?
Той се спусна до по-младата чайка.
— Нека опитаме сега да го направим заедно, във фигура. И обърни внимание на издигането. Плавно влизане, с лекота.
В края на третия месец Джонатан имаше още шест ученика, всичките Прокудени, но изпълнени с любопитство кьм тази странна нова идея — да летиш просто заради радостта от летенето.
И все пак по-лесно беше да изпълняват сложните фигури, отколкото да проумеят смисъла, скрит в тях.
— Всъщност всеки от нас въплъщава идеята за Великата чайка, безграничната идея за свободата — говореше им Джонатан вечер на брега, — а безупречният полет е стъпка към изразяването на истинската ни същност. Трябва да отхвърлим всичко, което ни ограничава. Затова са всички тези упражнения за постигане на висока скорост, на ниска скорост, за усвояване на фигурите от висшия пилотаж...
... и учениците му заспиваха, изтощени от целодневните тренировки. Практическите упражнения им харесваха, защото скоростта ги опияняваше, а заедно с това утоляваха и жаждата си непрекъснато да научават нещо ново, която растеше с всеки урок. Но никой от тях, дори и Флетчър Линд, не можа да осъзнае, че полетът на идеи може да бъде също толкова реален, както полетът на вятъра или перата.
— Цялото ви тяло, от крайчеца на едното крило до крайчеца на другото — казваше им Джонатан друг път, — не е нищо друго, освен самата ви мисъл, изразена във форма, която можете да видите. Разкъсате ли оковите на мисълта си, вие ще разкъсате и оковите на тялото си...
Но както и да им го обясняваше, учениците му възприемаха неговите думи като приятна измислица и всъщност повече им се доспиваше.
Само след един месец Джонатан им каза, че вече е време да се върнат при Ятото.
— Но ние не сме готови! — каза чайката Хенри Калвин. — А и те не ни искат! Ние сме Прокудени! Не можем насила да отидем там, кьдето не сме добре дошли, нали?
— Ние сме свободни да отидем, кьдето искаме, и да бъдем това, което сме — отговори Джонатан. Той се вдигна от пясъка и полетя на изток, към родните брегове на Ятото.
За известно време учениците му се почувстваха объркани, защото според Закона на Ятото един Прокуден никога не се връща и Законът не бе нарушаван нито веднъж от десет хиляди години насам. Законът казваше „Стой!“, Джонатан каза „Тръгвай!“ и вече се бе отдалечил на километър над водата. Ако се бавеха още, той щеше да стигне сам до враждебното Ято.