Мистър Сегундус се усмихна и й благодари.
— Аз обаче не мисля, че това ще стане. Основното ми затруднение ще бъде липсата на материал. Аз притежавам твърде малко, а след като обществото се разпадне, не знам какво ще стане с книгите му, но се съмнявам, че ще попаднат у мен.
Мистър Сегундус изяде хляба (който беше толкова хубав, колкото старият мистър Плезънс и приятелите му казваха) и херингите и пийна чай. Силата на храната да утешава тревожните души се оказа по-голяма, отколкото джентълменът очакваше, защото забеляза, че след закуската се чувства малко по-добре, затова с нови сили сложи палтото, шапката, шала и ръкавиците си и закрачи по заснежените улици към мястото, което мистър Норел бе определил за извършване на чудесата си — Катедралата на Йорк.
Надявам се, че всички мои читатели са виждали стар английски град с катедрала, защото в противен случай се боя, че значението на избора, който мистър Норел бе направил, посочвайки това място, ще остане неразбрано за тях. Те трябва да имат предвид, че в стар град с катедрала голямата градска църква е сграда, единствена по рода си, тя е уникална, различна от всички останали по големина, красота и величественост. Дори в наше време, когато старите градове с катедрали се напълниха с изящни светски сгради, събрания и места за срещи (а Йорк изобилства откъм такива), катедралата се издига над тях като свидетелство за вярата на предшествениците ни. Сякаш в града има нещо, по-голямо от самия град. Когато човек върви по работа из лабиринта от тесни улички, откъдето катедралата не се вижда, изведнъж градът сякаш се разгръща и тя изниква пред очите му, многократно по-висока и многократно по-широка от всички останали сгради, и човек осъзнава, че е стигнал сърцето на града и че всички улици и улички по някакъв начин са го отвели там, на място, по-тайнствено от всички тайни, известни на мистър Норел. Такива мисли се въртяха в главата на мистър Сегундус, когато влезе в двора и застана пред внушителната синкава сянка на западната стена на Катедралата. В този момент се появи доктор Фокскасъл, който величествено изплува иззад ъгъла като едър черен кораб. Щом забеляза мистър Сегундус, той се приближи към него и го поздрави.
— Може би, сър — каза доктър Фокскасъл, — ще бъдете така любезен да ме представите на мистър Норел? Той е джентълмен, с когото много бих желал да се запозная.
— За мен ще бъде голямо удоволствие, сър — отговори мистър Сегундус и се огледа наоколо.
Времето бе принудило повечето хора да потърсят убежище в църквата и само няколко тъмни фигури тъпчеха бялото поле, ширнало се пред голямата сива сграда. Когато се вгледа по-внимателно, мистър Сегундус установи, че това са господа от йоркското общество на магьосниците или духовници и служители на Катедралата — клисари, църковни слуги, хористи, ректори, метачи и други подобни, изпратени от началниците си в това снежно време да се грижат за църковните дела.
— С най-голяма готовност бих ви услужил, сър — каза мистър Сегундус, — но никъде не виждам мистър Норел.
И все пак имаше някой.
Някой стоеше сам в снега точно пред входа на Катедралата. Някой мрачен и неугледен, който с голям интерес наблюдаваше мистър Сегундус и доктор Фокскасъл. Проскубаната коса се спускаше по раменете му като черен водопад, лицето му беше строго и изпито, изкривено като корен на дърво, с дълъг, тънък нос и макар кожата му да беше много светла, нещо правеше лицето му да изглежда тъмно — може би тъмните очи или провисналите дълги, черни, мазни кичури коса. След малко човекът се приближи към двамата магьосници, леко се поклони и каза, че се надява да го извинят за дързостта, но е разбрал, че те са тук по същата работа, по която и той. Каза още, че името му е Джон Чайлдърмас и че представлява мистър Норел по някои дела (макар да не обясни какви точно).
— Струва ми се — замислено отбеляза мистър Сегундус, — че лицето ви ми е познато. Дали не съм ви виждал някъде?
Нещо в мрачното изражение на Чайлдърмас трепна, но след миг изчезна и магьосниците не можаха да определят дали е било сянка на безпокойство или на присмех.