Магьосниците си мислеха, че в най-добрия случай им се съобщава какво ще ги сполети. Не беше ясно обаче на какъв език говори гласът. По едно време мистър Сегундус като че ли долови думата „злоумишлен“, после му се стори, че чува латинската дума „interficere“, която означава „убивам“. Самият глас звучеше неясно: по нищо не приличаше на човешки глас, което само засили страха на господата, че всеки момент ще се появят феи. Той беше много дрезгав, дълбок и стържещ: сякаш два ръбести камъка се триеха един о друг, и въпреки това звуците несъмнено наподобяваха реч — бяха реч. Господата се взираха в полумрака в страхливо очакване, но единственото, което успяваха да различат, бяха смътните очертания на дребна каменна фигура, поставена като украса на голямата колона и надвиснала над главите им под тъмния купол. Когато слухът им привикна към странните звуци, те започнаха да разпознават все повече и повече думи, думи на староанглийски и латински, смесени така, сякаш говорещият нямаше представа, че това са два различни езика. За щастие разгадаването на тази причудлива смесица не представляваше особено затруднение за магьосниците, повечето от които бяха свикнали да разчитат безсистемните писания на учени от далечното минало. Преведено на ясен, разбираем английски, казаното гласеше следното: „Преди много, много години — петстотин, а може би и повече — в един зимен ден, по тъмно, млад мъж влезе в църквата, придружен от девойка с листа бръшлян в косите. Вътре нямаше никого освен камъните. Никой освен камъните не видя как той я удуши. Остави я да падне мъртва на камъните и никой освен камъните не видя. Мъжът така и не бе наказан за стореното, защото нямаше други свидетели освен камъните. Годините минаваха и всеки път, когато мъжът влезеше в църквата и застанеше сред богомолците, камъните крещяха, че това е човекът, убил момичето с листата бръшлян в косите, но никой не ни чу. Все пак още не е късно! Ние знаем къде е погребан той! В ъгъла на южния кораб! Бързо! Бързо! Донесете кирки! Донесете лопати! Вдигнете надгробните камъни. Изровете костите му! Натрошете ги с лопата! Ударете черепа му в колоните и го строшете! Нека камъните отмъстят! Още не е късно! Още не е късно!“
Магьосниците едва успяха да проумеят казаното и още веднъж да се запитат кой говори с тях, когато се обади друг каменен глас. Този път гласът като че ли идваше откъм олтара и говореше само на английски, но това беше особен английски, пълен с остарели и забравени думи. Той се оплакваше от някакви войници, които влезли в църквата и счупили няколко прозореца. Сто години по-късно те дошли отново и разбили една корабна преграда, заличили лицата на светците, свалили позлатата. Друг път точили върховете на стрелите си о ръба на фасадата, а триста години по-късно стреляли с пистолети в залата на катедралния съвет. Вторият глас явно не проумяваше как една църква съществува с хилядолетия, но хората не живеят толкова дълго. „Те изпитват наслада от разрушението! — крещеше той. — А самите те заслужават да бъдат разрушени!“ Подобно на първия говорещ, и вторият стоеше в църквата от незапомнени времена и явно се бе наслушал на безброй проповеди и молитви, но така и не беше срещнал най-ценните християнски добродетели — милосърдие, любов, смирение. И докато първият глас продължаваше да оплаква мъртвото момиче с листата бръшлян в косите, двата стържещи гласа се преплитаха по начин, крайно неприятен за ухото.
Мистър Торп, който беше храбър джентълмен, отиде да надзърне зад олтара, за да види кой говори. — Една статуя — обяви той.
Господата от Йоркското общество на магьосниците отново впериха погледи в полумрака над главите си по посока на първия нечовешки глас. И този път малцина от тях се усъмниха, че гласът идва от малката каменна фигура, защото докато се взираха в нея, те забелязаха движенията на пухкавите каменни ръце, които статуята развълнувано размахваше.
В този момент всички други статуи и паметници в Катедралата заговориха, разказвайки с каменните си гласове всичко, което са видели в каменния си живот, и шумът, както по-късно мистър Сегундус сподели с мисис Плезънс, стана неописуем. Защото Йоркската катедрала беше пълна с малки човешки фигури и причудливи животни, които пляскаха с криле.
Много от фигурите се оплакваха от съседите си и в това може би нямаше нищо чудно, след като бяха принудени да стоят едни до други в продължение на стотици години. Имаше петнадесет каменни крале, всеки от които бе стъпил върху каменен пиедестал в голям каменен барелеф. Косите им бяха ситно къдрави, сякаш ги бяха навили на хартийки, а след това така и не ги сресали — и щом ги видеше, мисис Хънифут не пропускаше да каже, че много й се иска да прокара гребен по кралските им глави. От първия миг, в който заговориха, кралете започнаха да се карат и да се упрекват взаимно, защото всички пиедестали бяха еднакво високи, а кралете — дори тези от камък — най-много от всичко мразят да бъдат равни с останалите. Впрочем имаше и малка група причудливи фигури с оковани ръце, които надничаха с каменни очи от една древна колона. Веднага щом магията подейства, всяка от тях се помъчи да се освободи от останалите, сякаш след многото векове каменните ръце бяха започнали да ги болят и на каменните хора им бе омръзнало да бъдат оковани едни за други.