Ученото общество на магьосниците от Йорк се разпадна и членовете му бяха принудени да се откажат от магията (всички с изключение на мистър Сегундус) и макар че сред тях имаше глупци и далеч не всички бяха приятни хора, не мисля, че те заслужаваха такава съдба. Защото какво да прави един магьосник, който по силата на коварно споразумение няма право да изучава магия? Той е принуден да крачи безцелно из къщата си ден след ден, да откъсва племенницата си (или жена си, или дъщеря си) от бродерията й и да досажда на слугите с въпроси по дела, от които никога досега не се е интересувал — и всичко това за да има с кого да си говори, докато слугите не се оплачат от него на господарката. Той взема книга и започва да чете, но не може да се съсредоточи върху четивото си и едва когато стига 22 страница, установява, че това е роман — видът книга, която най-дълбоко презира, — и я оставя с отвращение. По десет пъти на ден пита племенницата си (или жена си, или дъщеря си) колко е часът, защото не може да повярва, че времето се ниже толкова бавно — и по същата причина непрекъснато сверява джобния си часовник.
Радвам се да ви съобщя, че към мистър Хънифут съдбата бе по-благосклонна, отколкото към останалите. Тъй като беше добър по душа, той силно се развълнува от историята, разказана от малката каменна фигура на колоната. Векове наред тя бе пазила знанието за чудовищното убийство в малкото си каменно сърце, помнеше мъртвото момиче с листата бръшлян в косите, когато всички други я бяха забравили, и мистър Хънифут смяташе, че такава преданост заслужава да бъде възнаградена. Затова той писа до катедралния свещеник, до канониците и до архиепископа и след като им досади неимоверно, тези важни персони се съгласиха да дадат разрешение на мистър Хънифут да разкопае земята под каменната настилка в южния кораб. И когато това стана, той и хората, които беше наел, намериха оловен ковчег с кости, точно както беше казала малката каменна фигура. Но тогава катедралният свещеник каза, че не може да позволи преместване на костите от Катедралата (както желаеше мистър Хънифут) само заради свидетелството на малката каменна фигура: това беше безпрецедентно. О, възкликна мистър Хънифут, но знаете ли, такъв прецедент има — и спорът се проточи с години, в резултат на което мистър Хънифут нямаше свободно време да роптае срещу подписаното споразумение с мистър Норел10.
Библиотеката на Ученото общество на магьосниците от Йорк беше продадена на мистър Тороугуд от Кофи Ярд. Но кой знае защо никой не се сети да спомене за това на мистър Сегундус и той научи за продажбата по заобиколен път, след като доставчикът на мистър Тороугуд каза на свой приятел (служител в „Ленени драперии Пристли“), а приятелят случайно спомена пред мисис Кокрофт от странноприемница „Джордж“, а тя пък каза на мисис Плезънс, която беше хазайка на мистър Сегундус. Щом чу за това, мистър Сегундус тутакси се втурна по заснежените улици към дюкяна на мистър Тороугуд, без да губи време да слага шапка, палто или ботуши. Но книгите вече бяха продадени. Мистър Сегундус попита кой ги е купил. Мистър Тороугуд каза, че съжалява, но не може да разкрие името на купувача: джентълменът едва ли би искал името му да се знае. Без шапка, без палто и без дъх, с подгизнали обувки и пръски кал по чорапите, привлякъл погледите на всички в магазина, мистър Сегундус с известно задоволство заяви на мистър Тороугуд, че няма значение дали мистър Тороугуд ще му каже или не, защото мисли, че знае кой е този джентълмен.
Мистър Сегундус проявяваше любопитство по отношение на мистър Норел. Той много мислеше за него и често го обсъждаше с мистър Хънифут11. Мистър Хънифут беше сигурен, че всичко случило се може да се обясни с искреното желание от страна на мистър Норел да възроди магията в Англия. Мистър Сегундус се колебаеше и започна да търси някой познат на мистър Норел, който би могъл да му каже повече.
Джентълмен в положението на мистър Норел с хубава къща и просторно имение винаги представлява интерес за съседите си и освен ако тези съседи не са твърде глупави, те винаги се стремят да научат нещичко за заниманията му. Мистър Сегундус намери едно семейство в Стоунгейт, чиито братовчеди притежаваха ферма на пет мили от абатството Хъртфю, сприятели се с това семейство и убеди членовете му да дадат прием, на който да поканят братовчедите си (мистър Сегундус направо се ужаси от способността си да крои подобни планове). Братовчедите отвърнаха на поканата и с голяма готовност се заеха да обсъждат богатия си и виден съсед, омагьосал Катедралата в Йорк, но сведенията им се ограничаваха със слуха, че мистър Норел възнамерява да напусне Йоркшир и да се премести в Лондон.
10
Прецедентът, споменат от мистър Хънифут, беше едно убийство, извършено през 1279 г. в мрачния град Олстън. В двора на църквата било намерено тяло на малко момче, провесено на дървото пред портата. Над портата се издигала статуя на Девата с Младенеца. Жителите на Олстън изпратили хора в Нюкасъл, в замъка на Краля Гарван, и Кралят Гарван проводил двама магьосници, които да накарат Пресветата Дева и Младенеца Исус да говорят, и те разказали как видели непознат да убива момчето по неизвестни причини. След това при всяко идване на странник в града жителите на Олстън го завеждали пред портата на църквата и питали „Той ли е?“, но Девата и Младенецът винаги отговаряли, че не е. В краката на Девата имало лъв и дракон, увити един около друг по крайно любопитен начин, захапали се един друг за вратовете. Тези създания явно били издълбани от някого, който никога не е виждал лъв или дракон, но е виждал много кучета и овце, защото нещо от чертите на кучето и овцата се било прокраднало в изображението. Всеки път, когато някой нещастник се изправял за оглед пред Девата и Младенеца, лъвът и драконът преставали да се хапят взаимно и заприличвали на причудливи кучета пазачи, като лъвът започвал гневно да лае, а драконът — да блее. Минали години и всички жители на града, които помнели момчето, били вече мъртви, както по всяка вероятност и самият убиец. Но Девата и Младенецът някак по навик продължавали да говорят и всеки път, когато някой злополучен странник минел покрай тях, те все така въртели каменни глави и казвали: „Не е той.“ А Олстън си спечелил репутацията на призрачно място и хората не пътували дотам, ако можели да го избегнат.
11
За да разбере по-добре характера и магическите сили на мистър Норел, мистър Сегундус състави подробно описание на посещението си в абатството Хъртфю. За съжаление той установи, че спомените му за това са крайно неясни. Щом захванеше да препрочита написаното, мистър Сегундус откриваше, че си спомня посещението по различен начин. Щом започнеше да зачерква думи и изречения и да ги заменя с нови, стигаше дотам, че пренаписваше всичко отначало. След четири-пет месеца се видя принуден да признае пред себе си, че вече не помни какво е казал мистър Хънифут на мистър Норел или какво е отвърнал мистър Норел, или какво той — мистър Сегундус — е видял в къщата. Накрая стигна до заключението, че опитите да напише нещо по въпроса са безполезни, и хвърли написаното в огъня.