Тези мили думи намериха благодарен слушател в лицето на Джон Сегундус, чието смущение красноречиво се бе изписало на лицето му. „Боя се, че станах неприятен на останалите — прошепна той на мистър Хънифут. — Нямах такова намерение. Надявах се да създам добро впечатление у тези господа.“
Отначало мистър Сегундус мълчеше обезсърчен, но една особено злобна забележка на доктор Фокскасъл го изпълни с възмущение. „Този джентълмен — каза председателят на обществото, като изгледа хладно мистър Сегундус — изглежда твърдо решен да ни накара да споделим злощастната съдба на обществото на магьосниците от Манчестър!“
Мистър Сегундус наклони глава към мистър Хънифут и каза: „Не очаквах магьосниците в Йоркшир да се инатят така. Ако магията няма поддръжници в Йоркшир, къде тогава можем да ги намерим?“
И след тази вечер мистър Хънифут продължи да се отнася към мистър Сегундус със същата доброта. Той покани новия член на обществото в дома си в Хай Питъргейт на обилна вечеря в компанията на мисис Хънифут и трите им хубави дъщери и мистър Сегундус, ерген и джентълмен с ограничени средства, прие с удоволствие. След вечерята мис Хънифут свири на пиано, а мис Джейн пя на италиански. На следващия ден мисис Хънифут каза на съпруга си, че Джон Сегундус е точно такъв, какъвто трябва да бъде един истински джентълмен, но това едва ли ще му бъде от полза, тъй като в днешно време не е модерно да си скромен, тих и добросърдечен.
Близостта между двамата джентълмени бързо нарастваше. Скоро мистър Сегундус започна да прекарва две или три вечери седмично в дома в Хай Питъргейт. Веднъж там се бе събрала голяма група младежи и естествено се стигна до танци. Беше много приятно, но мистър Хънифут и мистър Сегундус често се уединяваха, за да обсъждат темата, която най-много ги интересуваше — защо в Англия вече не се правят магии. Колкото и да говореха обаче (често до два-три часа през нощта), така и не намираха отговор и може би в това няма нищо чудно, защото какви ли не магьосници, антиквари и учени си задаваха същия въпрос от близо двеста години.
Мистър Хънифут беше висок, весел, усмихнат джентълмен с неизчерпаема енергия, който обичаше да върши или да предприема различни неща, като рядко се замисляше дали те са от полза. Настоящият въпрос все повече го навеждаше на мисълта за великите магьосници от Средновековието2, които при наличието на проблем, чието разрешаване изглеждало невъзможно, се качвали на коня и яздели дни и години, съпровождани само от един слуга от народа на феите, който да ги напътства, и винаги се връщали с търсения отговор. Мистър Хънифут казваше на мистър Сегундус, че според него би трябвало да последват примера на тези велики мъже, някои от които отивали в най-отдалечените краища на Англия, Шотландия и Ирландия (където магията била най-силна), а други завинаги напускали света и до ден днешен никой не знаел със сигурност къде са отишли и какво са направили там. Мистър Хънифут не предлагаше да ходят толкова далеч — всъщност той изобщо не искаше да се отдалечават, защото беше зима и пътищата бяха много лоши. Въпреки това бе убеден, че трябва да отидат някъде и да се посъветват с някого. Той каза на мистър Сегундус, че според него и двамата тъпчат на едно място и биха имали неоценима полза от странично мнение по въпроса.
Но нямаха подръка нито крайна цел на пътуването, нито конкретен човек. Мистър Хънифут беше отчаян — и тогава се сети за другия магьосник.
Преди известно време сред обществото на Йорк се бяха разнесли слухове, че в Йоркшир има и друг магьосник. Той живеел в отдалечен край на графството, където (както се говореше) прекарвал дни и нощи в изучаване на редки магически текстове в богатата си библиотека. Доктор Фокскасъл беше научил името на магьосника и къде може да го намери и му написа любезно писмо, с което го канеше да стане член на Йоркското общество. Магьосникът изпрати отговор, изразявайки благодарност за оказаната чест и искрено съжаление, че не може да приеме поради голямото разстояние между Йорк и абатството Хъртфю, лошите пътища, работата, която не може да пренебрегне, и така нататък, и така нататък.