— Къщата несъмнено е малка, Чайлдърмас — отбеляза мистър Норел, — но не се оплаквам. Както знаеш, собственото ми удобство не е първата ми грижа. Чайлдърмас отговори, че тази къща е по-голяма от повечето тук. — Наистина ли? — попита мистър Норел, силно изненадан. Особено неприятно го изненада малката библиотека, която не можеше да побере и една трета от книгите, смятани от Норел за крайно необходими; той попита Чайлдърмас колко хора в Лондон държат книги в дома си. Може би изобщо не четат?
Мистър Норел беше в Лондон едва от три седмици, когато получи писмо от някоя си мисис Гоудсдан — дама, за която никога не беше чувал.
„… съзнавам, че е крайно необичайно да Ви пиша, без да сме се срещали, и несъмнено се питате коя ли е тази невъзпитана непозната. Та аз изобщо не познавам такова лице! И ще ме сметнете за невероятно дръзка и т.н., и т.н., но Дролайт е мой скъп приятел и ме уверява, че Вие сте най-милият човек на света и няма да възразите. Аз съм много нетърпелива да се срещна с Вас и за мен ще бъде най-голяма чест, ако приемете да ни доставите удоволствието да дойдете на прием в четвъртък вечер. Дано ужасът от среща с много хора не Ви попречи да присъствате — самата аз не понасям тълпата и ще поканя само най-близките си приятели да се срещнат с Вас…“
Това не беше писмо, което би могло да направи добро впечатление на мистър Норел. Той го прочете много набързо, захвърли го с отвращение и се върна към книгата си. Скоро след това дойде Чайлдърмас и се зае със сутрешните си задължения. Прегледа писмото на мисис Гоудсдан и попита какъв отговор възнамерява да даде мистър Норел.
— Отказ — каза мистър Норел.
— Наистина ли? А да напиша ли, че имате друг ангажимент? — попита Чайлдърмас.
— Разбира се, ако желаеш — отвърна господарят му.
— А имате ли друг ангажимент? — поинтересува се секретарят.
— Не — каза мистър Норел.
— А-ха! — възкликна Чайлдърмас. — Тогава може би отказвате поканата заради изобилието от ангажименти през другите дни? Страхувате се, че ще бъдете твърде уморен?
— Нямам ангажименти. Отлично знаеш, че нямам — мистър Норел чете минута-две, след което промърмори (очевидно по повод книгата): — Още ли си тук?
— Още съм тук — отвърна Чайлдърмас.
— Добре тогава — каза мистър Норел, — какво има? Какъв е проблемът?
— Мислех, че сте дошли в Лондон, за да покажете на хората как изглежда един съвременен магьосник. Няма да го постигнете скоро, ако през цялото време си стоите у дома.
Мистър Норел не каза нищо. Взе писмото и го погледна.
— Дролайт — каза той накрая. — Какво има предвид тази дама? Не познавам човек с такова име.
— Не знам какво има предвид дамата — отвърна Чайлдърмас, — но знам едно: в настоящия момент малко любезност няма да ви навреди.
В осем вечерта — уречения час за приема на мисис Гоудсдан — мистър Норел седеше във файтона си, облечен в най-хубавото си сиво палто, и се чудеше кой ли е този Дролайт, скъпият приятел на мисис Гоудсдан, когато изведнъж осъзна, че файтонът е спрял. Погледна през прозореца и видя голямо стълпотворение от хора, файтони и коне, осветено от уличните фенери. Като си каза, че лондонските улици са истински лабиринт, той съвсем логично предположи, че файтонджията и слугата са объркали пътя, затова затропа с бастуна си по покрива на файтона и извика:
— Дейви! Лукас! Не чухте ли, че казах „Манчестър Стрийт“? Защо не проверихте къде е, преди да тръгнете?
Лукас, който седеше на капрата, се провикна, че вече са пристигнали на „Манчестър Стрийт“, но трябва да изчакат реда си, защото има дълга върволица от файтони пред къщата.
— Пред коя къща? — попита мистър Норел.
— Пред къщата, където отиваме — отвърна Лукас.
— Не, не! Грешите! — възкликна мистър Норел. — Това ще бъде малко събиране.
Но когато пристигна в дома на мисис Гоудсдан, той мигом се намери заобиколен от стотина или повече най-близки нейни приятели. В салона и залата за приеми беше пълно с хора и продължаваха да пристигат още и още. Мистър Норел беше напълно зашеметен, макар че какво толкова чудно имаше? Това бе модно лондонско събиране, което по нищо не се отличаваше от всяко друго в поне пет заможни къщи във всеки ден от седмицата.
А как може да се опише едно лондонско събиране? Свещи в кристални полилеи, разположени из цялата къща в главозамайващо изобилие, изящни огледала, които утрояват и учетворяват светлината така, че нощта става по-светла от ден, пъстри парникови плодове, наредени в стройни пирамиди върху маси с бели покривки, божествени създания, отрупани с искрящи бижута, обикалящи от стая в стая по двойки, уловени за ръце и будещи възхищение у всички, които ги гледат. Но жегата е нетърпима, напрежението и шумът не й отстъпват, няма къде да се седне и почти няма къде да се застане. Може да ви се случи да зърнете най-близкия си приятел в другия край на стаята, да искате да споделите с него безброй неща — но как, за Бога, ще стигнете до него? Ако щастието ви се усмихне, може би ще го откриете по-късно в навалицата и ще му стиснете ръка, докато тълпата зад вас напира. В обкръжението на блъскащи се, разгорещени непознати възможността за провеждане на разумен разговор е същата, каквато би била в африканска пустиня. Единственото ви желание е да опазите любимата си рокля цяла във въодушевената тълпа. Всички се оплакват от горещината и задуха. Всички твърдят, че е абсолютно непоносимо. Но ако това е единственото оплакване на гостите, какво да кажем за мъките на онези, които не са поканени? Нашите страдания са несравними с техните! И на другия ден всички ще казваме, че вечерта е била много приятна.