Случи се така, че мистър Норел пристигна едновременно с някаква много възрастна дама. Макар да беше дребна и отблъскваща на вид, тя явно бе важна личност (цялата беше отрупана с диаманти). Слугите се скупчиха около нея и мистър Норел влезе в къщата незабелязан от когото и да било. Той се озова в стая, пълна с хора, където намери купа с пунш върху малка маса. Докато пиеше от пунша, си спомни, че не се е представил на никого и следователно никой не знае, че е пристигнал. Озадачен, мистър Норел не знаеше как да постъпи. Гостите около него бяха заети да поздравяват приятелите си, а мисълта да отиде при някого от слугите и да се представи не му допадаше — надутите им физиономии и чувството им за неоспоримо превъзходство го изнервяха. Колко жалко, че на приема нямаше бивши членове на Обществото на магьосниците от Йорк, за да го видят как безпомощно и смутено се озърта — това със сигурност би ги развеселило неимоверно. Но така е с всички ни. В позната обстановка маниерите ни са безгрижни и непринудени, но отидем ли на място, където не познаваме никого и никой не ни познава — о, Боже! Колко неудобно започваме да се чувстваме!
Мистър Норел обикаляше от стая в стая с едничкото желание да си тръгне, когато замръзна на място, дочул името си, последвано от странни думи: „…твърди, че никога не го е виждал без тайнствената му тъмносиня роба, украсена с магически символи! Но Дролайт, който много добре познава този Норел, казва, че…“
Шумът в стаята бе непоносим и беше цяло чудо, че мистър Норел изобщо чу нещо. Думите бяха изречени от млада дама и той бързо се огледа наоколо, за да я види, но напразно. Започна да се пита какво друго говорят за него.
Забеляза, че до него стоят дама и господин. Тя беше доста невзрачна, чувствителна наглед жена на четиридесет-петдесет години, но той бе от типа мъже, каквито не се срещат често в Йоркшир. Беше по-скоро нисък, облечен много грижливо в хубаво черно сако и снежнобяла ленена риза. Малки очила със сребърни рамки висяха на черен кадифен шнур на врата му. Чертите му бяха много правилни и приятни, имаше къса тъмна коса, а кожата му бе много чиста и бяла, като се изключи едва забележимата руменина на бузите. Но най-забележителни бяха очите му: големи, с хубава форма, тъмни и толкова блестящи, че изглеждаха почти течни. Те бяха оградени от много дълги и тъмни мигли. У него имаше множество дребни признаци на женственост, придобити от самия него, но очите и миглите бяха единственото женствено нещо, което природата му бе дала.
Мистър Норел се заслуша в разговора им, за да разбере дали говорят за него.
— …съветът, който дадох на лейди Дънкомб за дъщеря й — каза ниският мъж. — Лейди Дънкомб й е намерила забележителен съпруг, джентълмен с деветстотин лири годишно! Но глупавото момиче се е влюбило в беден капитан на драгуните и горката лейди Дънкомб не е на себе си. „О, госпожо! — възкликнах аз в мига, в който чух за това. — Не се тревожете! Оставете всичко на мен. Както знаете, аз не съм изключителен гений, но необичайните ми заложби са точно в тази област.“ О, мадам! Ще се разсмеете, като научите как подходих към въпроса! Осмелявам се да твърдя, че никой на света не би измислил по-смехотворен план! Заведох мис Сюзън при Грей на „Бонд Стрийт“ и заедно прекарахме много приятна сутрин в разглеждане на огърлици и обеци. Тя е прекарала по-голямата част от живота си в Дербишир и не е свикнала да вижда истински хубави бижута. Не мисля, че дотогава изобщо се е замисляла за тези неща. После лейди Дънкомб и аз й намекнахме веднъж-дваж, че ако се омъжи за капитан Хърст, тя няма да бъде в състояние да прави такива хубави покупки, но ако се омъжи за мистър Уотс, ще може да избира сред най-доброто. След това си направих труда да се срещна с капитан Хърст и го убедих да ме придружи до „Будълс“, където — няма да ви лъжа, госпожо, — се играе на комар! — ниският мъж се изкиска. — Заех му малко пари да опита късмета си: нали разбирате, парите не са мои. Лейди Дънкомб ми ги даде за тази цел. Отидохме три-четири пъти и за забележително кратко време дълговете на капитана станаха… е, госпожо, не виждам как изобщо някога ще успее да се разплати! Лейди Дънкомб и аз му обяснихме, че едно е млада жена да се омъжи за човек със скромен доход, но съвсем друго е да се омъжи за човек с големи дългове. Отначало той не желаеше да ни слуша. Започна да си служи с — как да кажа? — някои военни изрази. Но накрая се видя принуден да признае правотата ни.