— Знаел си за това? — кресна мистър Норел. — Всемогъщи Боже! Какво си мислеше, човече? Самият ти си казвал стотици пъти, че ако искам да си осигуря спокойствие, слугите ми не трябва да клюкарстват!
— О, разбира се — каза Чайлдърмас. — Но аз силно се опасявам, сър, че ще трябва да се откажете от някои свои навици. Уединението и отшелничеството са подходящи за Йоркшир, но ние вече не сме в Йоркшир.
— Да, да! — гневно отсече мистър Норел. — Знам, че не сме в Йоркшир. Но не там е въпросът. Въпросът е: какво иска този Дролайт?
— Привилегията да бъде първият джентълмен в Лондон, запознал се с магьосник. Нищо повече.
Но мистър Норел не можеше да се отърси от страховете си. Той нервно потриваше жълтеникавите си ръце и мяташе уплашени погледи по тъмните ъгли на стаята, сякаш очакваше там да се крият други като Дролайт, които го шпионират.
— Не ми приличаше на учен с тези дрехи — каза той, — но това нищо не означава. Не носеше пръстени за сила или принадлежност и все пак…
— Не ви разбирам — намеси се Чайлдърмас. — Говорете направо.
— Мислите ли, че самият той не притежава някои способности? — попита мистър Норел. — Или може би има приятели, които ми завиждат за успеха? Кои са съдружниците му? Какво образование има?
Устните на Чайлдърмас се разтеглиха в широка усмивка, която зае от край до край едната половина на лицето му.
— О! Вие сте си въобразили, че той е слуга на магьосник. Е, сър, нищо подобно. Можете да разчитате на мен за това. Тъй като съвсем не пренебрегвам интересите ви, след като получихме писмото от мисис Гоудсдан, аз разпитах за господина — точно толкова, смея да твърдя, колкото и той за вас. Не знам какъв трябва да е този магьосник, който би ползвал услугите на такава личност. А и ако наистина съществуваше друг магьосник, вие отдавна щяхте да научите за това — не е ли така? — и да намерите начин да го разделите с книгите, които притежава, за да сложите край на заниманията му. Правили сте го и преди, както знаете.
— Значи според вас Дролайт не е опасен?
Чайлдърмас повдигна вежди и се усмихна с кривата си усмивка.
— Напротив — каза той.
— А! — възкликна мистър Норел. — Знаех си! Е, тогава със сигурност трябва да го отбягвам.
— Защо? — попита Чайлдърмас. — Не съм казал подобно нещо. Нали току-що ви обясних, че не представлява заплаха за вас? Какво ви засяга, че е лош човек? Послушайте съвета ми, сър, възползвайте се от възможността, която ви се предоставя.
След това Чайлдърмас разказа на мистър Норел какво е научил за Дролайт: че принадлежи към определен тип джентълмени, които се срещат само в Лондон и чието основно занимание е да носят скъпи модни дрехи; че тези господа прекарват живота си в невъзмутимо безделие, игра на комар и прекомерно пиене, почивки от по няколко месеца в Брайтън и други модни курорти; че през последните години този тип джентълмени е постигнал съвършенство в лицето на Кристофър Дролайт и че дори най-близките му приятели признават, че той не притежава и едно добро качество12.
Въпреки ахкането и тюхкането при всяко ново разкритие този разговор несъмнено се отрази добре на мистър Норел. След десет минути, когато Лукас влезе в стаята с кана горещ шоколад, господарят му спокойно похапваше препечени филийки с конфитюр и изглеждаше коренно различен от неспокойния уплашен човек, какъвто беше по-рано сутринта.
На вратата натрапчиво се почука и Лукас отиде да отвори. След малко се чуха тихи стъпки по стълбите, слугата се появи отново и обяви:
— Мистър Дролайт!
— Ах, мистър Норел! Как сте, сър?
Мистър Дролайт влезе в стаята. Беше с тъмносиньо палто и размахваше абаносов бастун със сребърна дръжка. По всичко личеше, че е в отлично настроение, кланяше се, усмихваше се и крачеше напред-назад така енергично, че след пет минути едва ли имаше и един инч от килима, на който той да не е стъпил, и една маса или стол, до които да не се е докоснал, и едно огледало, в което да не се е огледал, и една картина, пред която да не се е спрял и усмихнал.
Макар вече да знаеше, че гостът му не е нито велик магьосник, нито слуга на велик магьосник, мистър Норел все още не беше склонен да последва съвета на Чайлдърмас. Поканата му към мистър Дролайт да седне с него на масата и да пийне чаша шоколад бе съвсем хладна. Но намусеното мълчание и неприветливите погледи не оказаха никакво въздействие на мистър Дролайт, защото той запълваше мълчанието с бърборене и бе твърде привикнал към неприветливи погледи, за да им обръща внимание.
— Ще се съгласите ли с мен, сър, че вчерашният прием беше повече от очарователен? Макар че, ако позволите да отбележа, според мен бяхте съвсем прав да си тръгнете толкова рано. След това аз обиколих гостите и казах на всички, че джентълменът, когото са видели току-що да излиза от стаята, е самият мистър Норел! О, повярвайте ми, сър, тръгването ви не остана незабелязано. Многоуважаемият мистър Машъм беше убеден, че е зърнал крайчеца на благородното ви рамо, лейди Баркли каза, че като че ли е видяла една сива къдрица от достолепната ви перука, а мис Фискертън беше крайно развълнувана при мисълта, че може би е мярнала за миг върха на почитаемия ви нос! Малкото, което видяха от вас, сър, ги накара да копнеят за повече. Те жадуват да видят човека от главата до петите!
12
Веднъж мистър Дролайт се озовал в една стая с дългокосместата бяла котка на лейди Бесбъро. Той бил облечен в безупречен черен костюм и затова силно се разтревожил, когато котката започнала да обикаля около него като че ли с намерението да седне в скута му. Мистър Дролайт издебнал удобен момент, когато никой не го наблюдава, взел котката, отворил прозореца и я изхвърлил навън. Макар че паднала от третия етаж на земята, котката оживяла, но едната й лапа така и не се оправила и оттогава животното проявявало силна антипатия към джентълмени в черни дрехи.