Мистър Тъбс обяснил, че няма нужда Стархаус да си съчинява истории. Той знаел, че файтонджията е фея, и му казал да не се страхува, защото мистър Тъбс няма да го издаде; иска само да поговори с него за родното място и народа му. Отначало Стархаус изобщо не разбрал какво иска да каже мистър Тъбс, а когато най-после проумял, запротестирал, че е човек и англичанин, но напразно — господарят не му повярвал.
След това каквото и да правел Стархаус, където и да ходел, мистър Тъбс все го посрещал със стотици въпроси за феите и Феерия. На файтонджията така му дотегнало от това отношение (макар че мистър Тъбс винаги бил учтив и внимателен), че се видял принуден да напусне. След като останал без работа, в една бирария в Саутуел той срещнал човек, който го посъветвал да заведе дело срещу бившия си господар за очерняне на името си. В последвалия шумен процес Джак Стархаус станал първият човек, признат за такъв от английското законодателство.
Но този любопитен епизод завършил злополучно и за Тъбс, и за Стархаус. Тъбс бил наказан за безобидното си желание да види фея, като станал за смях пред всички. Негови злобни карикатури се появили по вестниците в Лондон, Нотингам, Дерби и Шефилд, а съседи, с които бил в най-добри и близки отношения от години, вече се правели, че не го познават. Колкото до Стархаус, той бързо установил, че никой не желае да наеме файтонджия, завел дело срещу господаря си, наложило му се да върши най-долна работа и скоро изпаднал в мизерия.
Делото Тъбс срещу Стархаус е интересно най-малкото защото служи като илюстрация на широко разпространеното вярване, че феите не са напълно изчезнали от Англия. Много англичани смятат, че ние сме заобиколени от феи навсякъде в ежедневието си. Едни от тях са невидими, а други се представят за християни и може в действителност да са сред нас. Учените от векове спорят по този въпрос, но все още не са стигнали до отговор.
— Мистър Тъбс не е магьосник — каза мистър Норел. — И никога не съм чувал да се представя за такъв. Но дори да беше най-великият магьосник в християнския свят, пак щеше да греши, като търси компанията на феите. По-коварен и по-враждебен на Англия народ не е съществувал на света. Имало е много магьосници, твърде мързеливи или глупави, за да изучават магията както подобава, които вместо това са насочвали всичките си усилия към това да се сдобият със слуга от народа на феите, а след като си намерят такъв слуга, са разчитали той да върши цялата им работа вместо тях. Английската история изобилства от такива хора и за моя радост някои от тях са получили заслуженото наказание. Вземете Блъдуърт16.
Мистър Норел се запозна с много нови хора, но не запали чистия пламък на приятелството в нито едно сърце. Общо взето, лондонското общество остана разочаровано. Норел не правеше магии, не изричаше заклинания, не предсказваше нищо. Веднъж у мисис Гоудсдан го чуха да казва, че може би ще вали, но дори ако това беше предсказание, то се оказа погрешно, защото не заваля — всъщност не валя цялата следваща седмица. Той рядко изобщо говореше за магия, а когато го правеше, думите му приличаха на урок по история и никой не издържаше да го слуша. Рядко казваше добра дума за друг магьосник, с изключение на един-единствен път, когато похвали магьосника от миналия век Франсис Сътън-Гроув17.
— Но, сър, аз мислех — отбеляза мистър Ласелс, — че Сътън-Гроув е непоносим. Винаги съм чувал, че De Generibus Artium изобщо не може да се чете.
— О! — възкликна мистър Норел. — Не знам доколко е занимателен за дамите и господата, но не мисля, че един сериозен учен може да даде ниска оценка на Сътън-Гроув. У Сътън-Гроув той ще открие първия опит за определяне на онези области от магията, които съвременните магьосници трябва да изучават, подредени в списъци и таблици. Разбира се, системата за класификация на Сътън-Гроув често е погрешна — може би това имате предвид, като казвате, че не може да се чете, — но аз не съм виждал нищо по-прегледно от тези списъци; ученият ще ги погледне и ще си каже „това го знам“ или „това все още ми предстои да изуча“, и така ще му се отвори работа за четири, може би пет години напред.
16
Помощникът на Саймън Блъдуърт се появил при него изневиделица, предложил услугите си и казал, че иска да го наричат Бъклър. Както може да ви каже всеки английски ученик, Блъдуърт би следвало да се поинтересува и да разпита по-подробно за това кой точно е Бъклър и как така му е хрумнало да дойде от Феерия с едничката цел да служи на третокласен английски магьосник.
Бъклър бил много сръчен във всички видове магия и делата на Блъдуърт в малкото градче Брадфорд на Ейвън потръгнали и се разраснали. Само веднъж Бъклър му създал затруднения, когато във внезапен пристъп на гняв унищожил една малка книжка, собственост на капелана на лорд Лъвел.
Колкото по-дълго служел Бъклър на Блъдуърт, толкова по-силен ставал и когато станал достатъчно могъщ, първата му работа била да промени външния си вид: прашните му парцаливи дрехи се превърнали в хубав костюм, от чифт ръждясали пили, откраднати от един ключар в града, се получил меч, мършавата му, петниста, лисича физиономия станала бяло и красиво човешко лице, а самият той изведнъж пораснал с два-три фута. Бъклър побързал да увери мисис Блъдуърт и дъщерите й, че това е истинският му облик и че досега просто е бил омагьосан.
Една хубава майска сутрин през 1310 година, когато Блъдуърт не си бил у дома, мисис Блъдуърт забелязала висок шкаф в ъгъла на кухнята, какъвто нямало дотогава. Когато попитала Бъклър за това, слугата тутакси отвърнал, че това е магически шкаф и че той го е докарал тук. Казал, че открай време му е мъчно, че магията вече не се използва често в Англия, че страда, като гледа как мисис Блъдуърт и дъщерите й перат, метат, готвят и чистят от зори до мрак, когато според него би следвало да седят на меки възглавници в рокли, обсипани със скъпоценни камъни, и да похапват бонбони. Това се сторило много разумно на мисис Блъдуърт. Бъклър казал как често упреква съпруга й за това, че не може да направи живота на мисис Блъдуърт приятен и лек, но мистър Блъдуърт не му обръща никакво внимание. Тя отвърнала, че това ни най-малко не я учудва.
Бъклър казал, че ако влезе в шкафа, мисис Блъдуърт ще се озове на вълшебно място, където ще се научи на заклинания, с помощта на които всяка работа ще се върши за миг, тя ще изглежда красива в очите на околните и когато поиска, пред нея ще изникват големи купчини злато, съпругът й ще я слуша за всичко и т.н. и т.н.
— Колко общо са заклинанията? — попитала мисис Блъдуърт.
— Около три — отвърнал Бъклър.
— Трудно ли се научават?
— О, не! Съвсем лесно.
— Много време ли ще отнеме?
— Не, не много, ще се върнете навреме за църквата.
Същата сутрин в шкафа на Бъклър влезли седемнадесет души и никога повече не се завърнали в Англия, сред тях мисис Блъдуърт, двете й малки дъщери, две прислужници и двама слуги, чичото на мисис Блъдуърт и шестима съседи. Само Маргарет, най-голямата дъщеря на Блъдуърт, отказала да влезе.
Кралят Гарван изпратил двама магьосници от Нюкасъл да разследват случая и благодарение на техните писмени свидетелства историята е достигнала до нас. Главен свидетел била Маргарет, която разказала как когато се прибрал, „баща ми влезе в шкафа, за да се опита да ги спаси, макар че аз го молех да не отива. Повече не излезе от там“.
Двеста години по-късно доктор Мартин Пейл пътувал през Феерия. В замъка на Джон Холишуз (древен и могъщ феин принц) той намерил човешко дете, около седем-осемгодишно, много бледо и изгладняло на вид. То казало, че името му е Ан Блъдуърт и че било във Феерия от две седмици. Дали му да мие голяма купчина мръсни тенджери. Момичето казало, че ги мие, откакто е пристигнало, и когато свърши, ще се прибере у дома при родителите и сестрите си. То смятало, че до ден-два ще свърши.
17
Франсис Сътън-Гроув (1682–1765), магьосник теоретик, написал две книги: De Generibus Artium Magicarum Anglorum („За произхода на английското магическо изкуство“), 1741, и „Предписания и описания“, 1749. Дори мистър Норел, най-възторжен (и всъщност единствен) почитател на Сътън-Гроув, смята, че „Предписания и описания“ (където авторът прави опит да състави правила за практическа магия) е голям провал, а ученикът на мистър Норел, Джонатан Стрейндж, я мрази дотолкова, че е разкъсал екземпляра си и е нахранил с него магарето на един калайджия (вж. „Животът на Джонатан Стрейндж“ от Джон Сегундус, 1820, изд. Джон Мъри). De Generibus Artium Magicarum Anglorum се смята за най-отегчителната книга по теория на английската магия (на която са посветени много скучни книги). Тя представлява първият опит на англичанин да очертае областите на магията, които съвременните магьосници следва да изучават; според Сътън-Гроув те наброяват тридесет и осем хиляди деветстотин четиридесет и пет и той е изброил всичките в отделни глави. Сътън-Гроув е учител на великия мистър Норел и в още едно отношение: в никой от списъците му не се споменава магията, традиционно приписвана на птици или диви животни, и той преднамерено изключва онези видове магия, за които обикновено се използват феи, като например съживяването на мъртъвци.