— О, той отиде да посети сър Уолтър Поул — отвърна Ласелс. — Каза, че има важни сведения, които трябва незабавно да съобщи на херцога на Портланд. И избра да натовари сър Уолтър Поул със задачата да предаде съобщението.
— Херцогът на Портланд? — попита другият джентълмен. — Какво? Нима министрите са толкова отчаяни, че да се съветват с магьосници?
— Останали сте с погрешно впечатление — обясни мистър Ласелс усмихнат. — Идеята е изцяло на мистър Норел. Той възнамерява да предложи услугите си на правителството. Изглежда, че има план да победи французите с магия. Но ми се струва малко вероятно да убеди министрите да го изслушат. Французите са ги стиснали за гушите на континента, всички останали ги стискат за гушите в Парламента — съмнявам се да има по-затруднени господа от тях, както и по-заети, така че едва ли могат да обърнат внимание на чудатостите на някакъв джентълмен от Йоркшир.
Точно като герой от вълшебна приказка, мистър Норел откри, че открай време е притежавал силата да прави каквото пожелае. Дори магьосниците имат връзки и един ден мистър Норел си спомни за свой далечен роднина (по майчина линия), който някога му бе досадил неимоверно с това, че му беше написал писмо. За да предотврати следващи писма, мистър Норел му направи подарък в размер на осемстотин лири (каквото беше и желанието на роднината му по майчина линия), но за съжаление това не потисна нахалството на последния и той написа на мистър Норел второ писмо, в което обсипваше благодетеля си с похвали и благодарности и заявяваше: „…занапред ще считам себе си и приятелите си задължени към Вас и на следващите избори ще бъдем готови да гласуваме съобразно Вашите благородни желания, а ако след време се окаже, че мога да ви услужа по някакъв начин, Вашите заповеди ще бъдат чест и ще издигнат в очите на обществото Вашия покорен и предан слуга, Уендъл Маркуърти“.
До този момент мистър Норел нито веднъж не бе сметнал за необходимо да издигне мистър Маркуърти в очите на обществото, оказвайки му честта със своя заповед, но сега научи (благодарение на Чайлдърмас), че мистър Маркуърти е използвал парите, за да осигури служба за себе си и брат си в Източноиндийската компания. Двамата бяха заминали за Индия и след десет години се бяха върнали богати. Тъй като никога не бе получавал инструкции от първия си покровител мистър Норел за това как да гласува, Маркуърти бе решил да следва примера на мистър Бонел, началника си в Източноиндийската компания, окуражавайки всичките си приятели да правят същото. Така той бе станал много полезен на мистър Бонел, който на свой ред беше голям приятел на политика сър Уолтър Поул. В деловия свят на търговията и управлението един джентълмен дължи услуга на друг, а другият на свой ред дължи услуга на трети и така се образува цяла верига от обещания и задължения. В този случай веригата се простираше от мистър Норел до сър Уолтър Поул, а сега сър Уолтър Поул беше министър.
6
„МАГИЯТА НЕ СЕ ПОЛЗВА С УВАЖЕНИЕ, СЪР“
Октомври 1807 година
ПО ОНОВА ВРЕМЕ не беше лесно да си министър.
Войната вървеше от зле по-зле и всички ненавиждаха правителството. Щом обществото научеше за поредния провал, случваше се част от вината да се припише на този или онзи конкретен човек, но като цяло всички вкупом обвиняваха министрите, а те, горките, нямаха кого да обвиняват, затова се обвиняваха помежду си, което се случваше все по-често.
Не че всички министри бяха глупави — тъкмо обратното, сред тях имаше неколцина блестящи мъже. А и, общо взето, не бяха лоши хора: някои водеха безупречен семеен живот и изпитваха силна обич към децата, музиката, кучетата и живописта. Но правителството беше толкова непопулярно, че ако не бяха грижливо подготвените изказвания на външния министър, щеше да бъде почти невъзможно да се прокара каквото и да било през Камарата на общините.
Външният министър беше несравним оратор. Колкото и ниско да беше мнението на всички за правителството, щом външният министър заговореше — ах, колко различно изглеждаше всичко! Изведнъж всяко лошо нещо се оказваше грешка на предишната администрация (опасна шайка мъже, които варираха от глупави до преднамерено зли). Колкото до настоящия кабинет, външният министър казваше, че от Античността насам светът не е виждал хора по-добродетелни, по-неразбрани и по-очерняни от враговете си. Те всички до един бяха мъдри като Соломон, благородни като Цезар и смели като Марк Антоний и никой на света не се доближаваше повече до честността на Сократ от министъра на финансите. Но въпреки всички тези добродетели и качества нито един от плановете на министрите за победа над французите не се увенчаваше с успех и дори ползата от тях се подлагаше на съмнение. Съотечествениците, които четяха по вестниците речите на този или онзи министър, мърмореха, че изказващият се със сигурност е интелигентен човек. Но това не ги утешаваше. Съотечествениците хранеха силното подозрение, че интелигентността не е британско качество. Подобна енергична, непредсказуема, блестяща интелигентност бе характерна най-вече за смъртния враг на британците, император Наполеон Бонапарт, затова съотечествениците не я одобряваха.