Сър Уолтър Поул беше на четиридесет и две години и за съжаление точно толкова интелигентен, колкото и всички останали членове на кабинета. Той се беше карал с повечето големи политици по едно или друго време, а веднъж, когато и двамата бяха много пияни, Ричард Бринзли Шеридан го удари по главата с бутилка мадейра. След това Шеридан сподели с херцога на Йорк: „Поул прие извиненията ми по изискан маниер, присъщ на истински джентълмен. Добре, че е толкова невзрачен, та един белег повече или по-малко няма да го загрози.“
Ако питате мен, Поул не беше чак толкова невзрачен. Вярно, че чертите му бяха крайно несъразмерни: той имаше широко лице, но наполовина по-късо от повечето лица, голям нос (силно заострен на върха), щръкнал по средата, тъмни очи като палави въгленчета и къси гъсти вежди, които приличаха на малки рибки, смело плуващи в голямото море на лицето му. Но, взети заедно, тези грозни детайли съставяха едно по-скоро приятно цяло. Ако можехте да зърнете това лице в състояние на покой (гордо и меланхолично), щяхте да си помислите, че то никога не се променя, че нито едно лице на света не е по-непригодно за изразяване на емоции. Но щяхте да сгрешите.
Нямаше по-характерно изражение за сър Уолтър Поул от изненадата. Очите му се разширяваха, веждите подскачаха с половин инч нагоре и той рязко се накланяше назад, като отстрани забележително напомняше фигура от гравюра на мистър Роуландсън или мистър Гилрей. В обществения живот изненадата вършеше много добра работа на сър Уолтър Поул. „Но, разбира се — възкликваше той, — едва ли искате да кажете…!“ И ако предположим, че събеседникът му, достатъчно неблагоразумен, за да довърши изречението, не е нито негов, нито ваш приятел, или ако спадате към онази пакостлива група хора, които обичат да наблюдават сблъсъка на тъпоумие с остроумие, гледката би ви се сторила забавна. В дните, когато се намираше във весело и дяволито настроение, сър Уолтър беше по-забавен от пиеса на „Друри Лейн“. Недосетливите господа от двете камари се чувстваха застрашени и го отбягваха при всеки възможен случай (представете си как старият лорд Еди-кой-си размахва предупредително бастун, щом види сър Уолтър да се задава по тясната каменна пътека, която свързва Камарата на общините с Щаба на главнокомандващия, и се провиква: „Няма да разговарям с вас, сър! Вие извъртате думите ми! Придавате им смисъл, какъвто не влагам в тях!“)
Веднъж, докато произнасяше реч пред група граждани в лондонското Сити, сър Уолтър отъждестви Англия и политиците й с осиротяла девойка, оставена на грижите на шайка развратни и алчни старци. Вместо да предложат на младата дама закрила от коварството на света, тези негодници са откраднали наследството й и са разграбили къщата й. И ако слушателите на сър Уолтър се затрудняваха в разбирането на част от езика му (продукт на превъзходно класическо образование), това не се оказа от значение. Всички бяха в състояние да си представят бедната млада дама, седнала в леглото по долни фусти, докато силните на деня виги се ровят из шкафовете й и разпродават цялата й покъщнина на вехтошарите. И всички млади господа се почувстваха приятно потресени от картината.
Сър Уолтър беше щедър по душа и дори сърдечен. Веднъж бе казал на някого, че се надява враговете му да треперят от него, а приятелите му да го обичат — и аз мисля, че в общи линии беше така. Ведрият му нрав, любезността и остроумието, високото положение, което заемаше в обществото — тези му качества бяха още по-ценни заради начина, по който ги използваше, за да се справя с проблемите, несъмнено достатъчни да съсипят по-слаб духом човек. Сър Уолтър страдаше от недостиг на пари. Нямам предвид, че нямаше пари за живеене. Бедността е едно, дълговете на сър Уолтър — съвсем друго. Плачевно положение! И още по-горчиво от това, че не беше по негова вина: самият той никога не проявяваше разточителство и със сигурност никога не се бе държал неблагоразумно, но беше син на един неблагоразумен човек и внук на друг. Сър Уолтър се бе родил с дългове. Ако беше различен по характер, нещата можеха и да се наредят. Ако го влечеше към флота, той би могъл да натрупа състояние от трофеи; ако се интересуваше от земеделие, можеше да обработва земите си и да спечели пари от царевица. Дори ако беше станал министър петдесет години по-рано, можеше да дава заеми от хазната срещу двадесет процента лихва и да си присвои печалбата. Но какво може да направи един съвременен политик? Той по-скоро харчи, отколкото печели.