Преди няколко години приятели в правителството му издействаха длъжността редовен секретар в Службата по жалбите, за която сър Уолтър получи шапка, малко парче слонова кост и седемстотин лири годишно. Постът не беше обвързан със задължения, тъй като никой не можеше да си спомни с какво се занимава Службата по жалбите, нито за какво служи малкото парче слонова кост. Но когато приятелите на сър Уолтър си отидоха и на тяхно място дойдоха нови министри със заявката, че ще премахнат синекурните длъжности, сред многото служби и постове, които окастриха от дървото на правителството, беше и Службата по жалбите.
През пролетта на 1807 година по всичко личеше, че политическата кариера на сър Уолтър е към своя край (последните избори му струваха близо две хиляди лири). Приятелите му бяха почти отчаяни. Една от тях, лейди Уинзел, отиде в Бат, където на концерт на италианска музика се запозна със семейство Уинтъртаун — вдовица и дъщеря й. Седмица по-късно лейди Уинзел писа на сър Уолтър: „Точно това съм желала винаги за Вас. Майка й е обсебена от мисълта за сватба и няма да Ви създава затруднения, а дори да го направи, разчитам на Вас да очаровате и двете. Колкото до парите — казвам Ви, скъпи приятелю, когато назоваха зестрата й, очите ми се насълзиха! Как Ви се струват хиляда лири годишно? Няма да говоря за младата дама — когато я видите, сам ще я похвалите така, както аз не бих могла.“
Към три часа същия ден, когато мистър Дролайт отиде на рецитала на италианската певица, Лукас — слугата на мистър Норел — почука на вратата на „Брунзуик Скуеър“, където господарят му трябваше да се срещне със сър Уолтър. Мистър Норел беше посрещнат и поканен да влезе в много красива стая на първия етаж.
На стените висяха няколко гигантски картини в позлатени и много натруфени рамки, все пейзажи от Венеция, но навън беше облачно, валеше студен дъжд и Венеция — град, състоящ се от равни части окъпан в слънце мрамор и окъпано в слънце море — тънеше в лондонския полумрак. Морскосините, белите и златистите отблясъци се давеха в сивозеленикавия мокър ден. От време на време вятърът блъсваше ситния дъжд в прозорците (меланхоличен звук) и на сивата светлина добре полираните повърхности на шифониерите от северноамериканска магнолия и ореховите писалища лъсваха като черни огледала, които мрачно се отразяваха едно в друго. При цялото си великолепие стаята беше крайно неприветлива: нямаше свещи, които да осветят мрака, нито огън, който да пропъди студа. Сякаш домакинството се ръководеше от човек със съвършено зрение, който никога не мръзне.
Сър Уолтър Поул стана да посрещне мистър Норел и помоли за позволение да представи мисис Уинтъртаун и дъщеря й, мис Уинтъртаун. Макар че сър Уолтър спомена две дами, мистър Норел видя само една — жена в зряла възраст, много достолепна и внушителна. Това го озадачи. Той си помисли, че сър Уолтър трябва да е сгрешил, но беше грубо да му възразява още в началото на разговора. Затова с известно смущение се поклони на достолепната дама.
— Радвам се да се запознаем — каза сър Уолтър. — Много съм слушал за вас. Струва ми се, че в Лондон не се говори за почти нищо друго, освен за забележителния мистър Норел — и като се обърна към достолепната дама, той добави: — Мистър Норел е магьосник, мадам, много прочут в родното си графство Йоркшир.
Достолепната дама изгледа втренчено мистър Норел.
— Вие съвсем не сте такъв, какъвто очаквах, мистър Норел — отбеляза сър Уолтър. — Чух, че сте практикуващ магьосник — надявам се да не се обидите, сър, но така ми казаха, — и трябва да призная, че за мен е голямо облекчение да установя, че не сте такъв. Лондон гъмжи от безброй псевдомагьосници, които залъгват хората, за да им вземат парите, като им обещават всевъзможни невероятни неща. Любопитно ми е виждали ли сте Винкулус, който държи малка будка срещу „Сейнт Кристофър Ле Стокс“? Той е най-лошият от всички. Вие сте магьосник теоретик, предполагам? — сър Уолтър се усмихна окуражително. — Но както разбрах, идвате при мен с молба.
Мистър Норел помоли сър Уолтър за извинение, но каза, че наистина е практикуващ магьосник. Сър Уолтър го погледна изненадан. Мистър Норел най-искрено се надяваше с това си признание да не изгуби доброто му разположение към себе си.