— Не, не. В никакъв случай — учтиво промърмори сър Уолтър.
— Погрешното впечатление, с което сте останали — каза мистър Норел, — имам предвид, разбира се, схващането, че всички практикуващи магьосници са шарлатани, се дължи на скандалното безделие на английските магьосници през последните двеста години. Аз направих една малка демонстрация — която жителите на Йорк бяха така любезни да окачествят като чудо — и въпреки това ви казвам, сър Уолтър, че всеки средно способен магьосник би могъл да направи същото. Тази всеобща летаргия е лишила нашия велик народ от могъщата подкрепа на магията и го е оставила беззащитен. Това е липса, която аз се надявам да запълня. Другите магьосници може и да пренебрегват дълга си, но аз не мога, затова дойдох, сър Уолтър, да предложа помощта си в разрешаването на настоящите ни затруднения.
— Настоящите ни затруднения? — попита сър Уолтър. — Имате предвид войната? — малките му черни очи се разшириха неимоверно. — Драги ми мистър Норел! Какво общо има войната с магията? Или магията с войната? Мисля, че съм чувал какво сте направили в Йорк и съм убеден, че домакините са ви били много благодарни, но не виждам как можем да използваме подобна магия във войната! Вярно, войниците много се цапат, но както знаете — сър Уолтър започна да се смее, — те имат други неща, за които да мислят!
Горкият мистър Норел! Тъй като не беше чувал историята на Дролайт за феите, които изпрали дрехите на хората в Йорк, това го завари съвсем неподготвен. Той увери сър Уолтър, че никога през живота си не е прал дрехи — нито с магия, нито по какъвто и да било друг начин, — и му разказа какво е извършил в действителност. Но кой знае защо, макар че можеше да прави поразителни чудеса, мистър Норел ги описваше по обичайния си сух начин и сър Уолтър остана с впечатлението, че спектакълът с говорещите няколкостотин каменни фигури в Катедралата на Йорк е бил по-скоро скучен и той трябва да се радва, че по това време е бил другаде.
— Наистина ли? — попита политикът. — Да, много интересно. Но аз все още не разбирам как…
Точно в този момент някой се разкашля и щом чу това, сър Уолтър млъкна, сякаш се заслуша.
Мистър Норел се огледа. В най-отдалечения и тъмен ъгъл на стаята имаше диван, на който лежеше млада жена, облечена в бяла рокля и загърната в голям бял шал. Тя почти не помръдваше. С една ръка притискаше кърпа към устата си. Позата, неподвижността й, всичко у нея оставяше впечатление за страдание и болнавост.
Мистър Норел беше напълно убеден, че в ъгъла няма никого, и така се стъписа от внезапната поява на жената, сякаш тя се бе озовала тук по силата на някаква магия. Докато я наблюдаваше, младата дама се разкашля продължително и през това време сър Уолтър изпита видимо неудобство. Той не поглеждаше към жената (макар очите му да се въртяха навсякъде из стаята). Взе от близката масичка някакво позлатено украшение, обърна го, разгледа го и отново го постави на мястото му. Накрая се изкашля — кратка кашлица за прочистване на гърлото, — сякаш искаше да покаже, че всеки кашля, че кашлицата е най-нормалното нещо на света, че никога, при никакви обстоятелства една кашлица не може да бъде причина за тревога. Младата жена на дивана най-после спря да кашля и остана да лежи съвсем неподвижно и тихо, макар че дишането й очевидно беше затруднено.
Погледът на мистър Норел се премести от младата жена върху голямата тъмна картина, окачена над главата й, и той се помъчи да си спомни за какво е говорил.
— Това е сватба — каза достолепната дама.
— Простете, мадам? — попита той.
Но дамата само кимна към картината и удостои мистър Норел с важна усмивка.
На тази картина, както и на всички останали, беше изобразена Венеция. Английските градове в по-голямата си част са построени върху хълмове, улиците им се изкачват и спускат и мистър Норел си помисли, че Венеция, която се издига над морето, би следвало да бъде най-равният, както и най-необикновеният град на света. Тъкмо поради това картината изглеждаше като упражнение по перспектива: статуи, колони, куполи, дворци и катедрали се простираха чак до необятното и меланхолично небе, а морето, което миеше стените на сградите, гъмжеше от украсени с резба и позлата корабчета и онези причудливи черни венециански лодки, които така приличат на дамски пантофи.
— Тук е изобразено символичното бракосъчетание на Венеция с Адриатическо море — обясни дамата (която, както бихме могли да предположим, бе самата мисис Уинтъртаун). — Много любопитна италианска церемония. Всички картини, които виждате в тази стая, са купени от мистър Уинтъртаун по време на пътуванията му до континента и когато се оженихме, той ми ги поднесе като сватбен подарък. Художникът — италианец — навремето беше напълно непознат в Англия. По-късно благодарение на покровителството на мистър Уинтъртаун се премести в Лондон.