Начинът й на говорене бе също толкова достолепен, колкото и цялата й личност. След всяко изречение тя правеше пауза, за да даде време на мистър Норел да се впечатли от поднесените сведения.
— И когато скъпата ми Ема се омъжи — продължи мисис Уинтъртаун, — тези картини ще бъдат сватбен подарък за нея и сър Уолтър.
Мистър Норел попита дали мис Уинтъртаун и сър Уолтър ще се оженят скоро.
— След десет дни! — победоносно отвърна мисис Уинтъртаун. Мистър Норел поздрави двойката.
— Значи вие сте магьосник, сър — продължи мисис Уинтъртаун. — Неприятно ми е да го чуя. Това е професия, към която изпитвам особено недоверие — тя го изгледа втренчено, сякаш неодобрението й само по себе си беше достатъчно да накара мистър Норел тутакси да се откаже от магията и да си намери друго занимание.
След като той не го стори, тя се обърна към бъдещия си зет.
— Моята мащеха, сър Уолтър, много вярваше на един магьосник. След смъртта на баща ми той не излизаше от къщата ни. Влизаш в стаята, като си мислиш, че е празна, и го намираш седнал в ъгъла, почти скрит зад някоя завеса. Или заспал на дивана, без да събуе мръсните си ботуши. Баща му цял живот бе щавил кожи и долното потекло на този човек личеше във всичко, което правеше. Той имаше дълга мръсна коса и лице като кучешка муцуна, но сядаше с нас на масата като джентълмен. Мащехата ми се съветваше с него за всичко и в продължение на седем години този човек изцяло управляваше живота ни.
— И никой не се е съобразявал с мнението ви, мадам? — попита сър Уолтър. — Не мога да си го представя!
Мисис Уинтъртаун се засмя.
— Тогава аз бях дете само на осем-девет години, сър Уолтър. Името на магьосника беше Дриймдич и той постоянно ни повтаряше колко се радва да бъде наш приятел, макар че ние с брат ми непрекъснато го уверявахме, че не го смятаме за такъв. Но той само се усмихваше като куче, което са дресирали да се усмихва, но не са научили да не досажда. Не ме разбирайте погрешно, сър Уолтър. Мащехата ми в много отношения беше прекрасна жена. Баща ми толкова я ценеше, че й остави шестстотин лири годишно и й повери грижите за трите си деца. Единствената й слабост беше глупавото й съмнение в собствените й способности. Баща ми вярваше, че в разбирането и знанието за добро и зло, както и в много други неща, жените не отстъпват на мъжете и аз изцяло споделям мнението му. Мащехата ми не биваше да бяга от отговорностите. Когато мистър Уинтъртаун си отиде, аз не си отидох с него.
— Така е, мадам — промърмори сър Уолтър.
— А тя — продължи мисис Уинтъртаун — изцяло се уповаваше на магьосника Дриймдич. В него нямаше нищо магическо и затова той беше принуден да се преструва. Въведе правила за брат ми, сестра ми и мен, които, както обясни на мащехата ни, ще ни пазят от зло. Ние носехме червени ленти, здраво омотани около гърдите си. В стаята ни имаше шест стола — по един за нас и по един за духовете, които според Дриймдич ни пазеха. Той ни каза имената им. Какви, мислите, бяха те, сър Уолтър?
— Нямам и най-малката представа, мадам.
Мисис Уинтъртаун се разсмя.
— Ливада, Дрозд и Лютиче! Брат ми, сър Уолтър, който като мен беше независим по дух, често казваше пред мащехата ни: „Проклета Ливада! Проклет Дрозд! Проклето Лютиче!“, а тя, бедната глупава жена, със сълзи на очи го молеше да престане. От тези духове не видяхме нищо добро. Сестра ми се разболя. Често отивах в стаята й и заварвах Дриймдич да гали бледите й бузи и слабата й ръка с дългите си жълти, мръсни нокти. Почти плачеше, глупакът. Ако можеше, щеше да я спаси. Изричаше заклинания, но тя издъхна. Такова красиво дете, сър Уолтър! Години наред мразех магьосника на мащехата си. Години наред го смятах за зъл човек, но накрая, сър Уолтър, си дадох сметка, че той е бил само глупав и жалък нещастник.
Сър Уолтър се завъртя на стола си.
— Мис Уинтъртаун! Казахте нещо, но не можах да ви чуя.
— Ема! Какво има? — възкликна мисис Уинтъртаун.
От дивана се разнесе тиха въздишка. После слаб глас ясно произнесе:
Казах, че не сте права, майко.
— Така ли, скъпа моя? — мисис Уинтъртаун, чийто характер бе толкова тежък и която налагаше мнението си на хората, тъй както Мойсей издаваше заповеди, ни най-малко не се засегна от възражението на дъщеря си. Всъщност дори като че ли се зарадва.