Любопитно беше да се види как мистър Норел се суетеше на вратата и не желаеше да влезе по-навътре в стаята, преди да е говорил с него.
— Но аз искам да разговарям със сър Уолтър! Само няколко думи! Ще направя всичко по силите си, сър Уолтър! — провикна се той от вратата. — След като младата дама е… ъ-ъ-ъ, издъхнала наскоро, мога да кажа, че положението е обещаващо. Да, мисля, че мога да си позволя да кажа, че положението е обещаващо. А сега, сър Уолтър, отивам да се заловя за работа. Надявам се скоро да имам честта да ви съобщя добри новини!
Всички уверения, за които мисис Уинтъртаун молеше — и така и не получи, — мистър Норел се погрижи да отправи към сър Уолтър, който явно не ги искаше. Той кимна от мястото си и тъй като мистър Норел продължаваше да стои на вратата, се провикна с дрезгав глас:
— Благодаря ви, сър. Благодаря ви! — и устните му се разтеглиха по много любопитен начин. Може би това беше опит за усмивка.
— От цялото си сърце бих желал, сър Уолтър — извика мистър Норел, — да ви поканя да дойдете с мен, за да видите какво ще правя, но причудливата природа на този вид магия изисква уединение. Надявам се, че ще имам честта друг път да ви покажа някоя магия.
Сър Уолтър леко се поклони и се обърна.
В този момент мисис Уинтъртаун говореше със слугата си Робърт и Дролайт се възползва от краткото разсейване, за да придърпа мистър Норел настрана и да прошепне в ухото му:
— Не, не, сър! Не ги отпращайте! Съветвам ви да съберете край леглото всички, които се съгласят да дойдат. Уверявам ви, че това е най-сигурният начин на сутринта всички да научат за нощните ни приключения. И не се притеснявайте да вдигате шум, така че прислугата да ви чуе — произнесете най-внушителните си заклинания! О, колко съм разсеян! Как не се сетих да донеса малко барут, за да го хвърля в огъня! Случайно да ви се намира малко?
Мистър Норел не отговори на този въпрос, а помоли незабавно да го отведат при мис Уинтъртаун.
Но макар че изрично помоли да отиде там сам, скъпите му приятели мистър Дролайт и мистър Ласелс не бяха толкова нелюбезни, че да го оставят в този повратен за кариерата му момент, и затова Робърт поведе и тримата към стая на втория етаж.
8
ДЖЕНТЪЛМЕНЪТ С КОСА КАТО ГЛУХАРЧЕ
Октомври 1807 година
ТАМ НЯМАШЕ никого.
Тоест имаше. Мис Уинтъртаун лежеше в леглото, но философите доста биха се затруднили да определят дали в стаята има някой или не.
Бяха я облекли в бяла рокля и окачили на врата й сребърна верижка, бяха сресали и прибрали в прическа красивата й коса, а на ушите й бяха окачили обеци с перли и гранати. Но беше много съмнително в такъв момент мис Уинтъртаун да се интересува от подобни неща. Бяха запалили свещи и наклали хубав огън в камината, бяха украсили стаята с рози и те я изпълваха със сладък аромат, но сега мис Уинтъртаун можеше да лежи със същото спокойствие и на най-зловонния таван в града.
— Казвате, че е била доста хубава? — каза мистър Ласелс.
— Не сте ли я виждали? — попита Дролайт. — О, тя беше прекрасно създание. Направо божествена. Ангел.
— Наистина? А сега е такава развалина! Трябва да посъветвам всички красиви жени, които познавам, да не умират — отбеляза мистър Ласелс. Той се надвеси над тялото. — Очите й са затворени.
— Очите й бяха самото съвършенство — каза Дролайт. — Бистри, тъмносиви, с дълги тъмни мигли и тъмни вежди. Жалко, че не сте я виждали — беше създание, на което бихте се възхитили — той се обърна към мистър Норел. — Е, сър, готов ли сте да започнете?
Мистър Норел седеше на стол до камината. Решителният делови вид, с който беше влязъл в къщата, се бе изпарил; сега той беше свел глава и дишаше тежко, забил поглед в килима. Мистър Ласелс и мистър Дролайт го наблюдаваха с любопитството, характерно за всеки от тях — тоест Дролайт се суетеше и очите му блестяха в очакване, а Ласелс бе самото хладнокръвие и скептицизъм. Дролайт почтително отстъпи на няколко крачки от леглото, за да може мистър Норел да се приближи, а Ласелс се облегна на стената и скръсти ръце (поза, която често заемаше в театъра).