— Напълно сте прав, пророчествата са пълни безсмислици — каза през смях мистър Хънифут. После сякаш се сети за нещо и добави: — Ето, ние сме двама магьосници. Хънифут и Сегундус — произнесе той, сякаш се чудеше как ще изглеждат имената им във вестниците и историческите книги. — Хънифут и Сегундус — звучи много добре.
Мистър Сегундус поклати глава.
— Този човек знаеше за заниманието ми и наистина очаквах да каже, че аз ще бъда единият от двамата магьосници. Но накрая най-безцеремонно отсече, че не съм. Отначало като че ли не беше съвсем сигурен. Нещо го смущаваше… Накара ме да напиша името си и дълго се взира в него.
— Разбрал е, предполагам, че не може да измъкне повече пари от вас — каза мистър Хънифут.
Абатството Хъртфю се намираше на около четиринадесет мили северозападно от Йорк. Само името му беше старо. Някога там наистина имаше абатство, но преди много години; настоящата къща бе построена по време на царуването на Ан. Беше много хубава, квадратна и солидна наглед с красив парк, пълен с призрачно мокри дървета (денят бе доста влажен и мъглив). През парка минаваше река (наричана Хърт) и над нея се издигаше изящен мост в класически стил.
Самотният магьосник (чието име беше Норел) посрещна гостите си в салона. Беше дребен като почерка си и когато поздрави новодошлите, гласът му бе доста тих, сякаш не беше свикнал да изразява мислите си на глас. Мистър Хънифут, който недочуваше, не можа да разбере какво казва домакинът.
— Остарявам, сър, започвам да оглушавам. Надявам се да проявите търпение към мен.
Мистър Норел въведе гостите си в приятна всекидневна, където гореше хубав огън. Нямаше запалени свещи: през двата големи прозореца влизаше достатъчно светлина, макар да беше сивкава и доста неприветлива. И все пак на мистър Сегундус постоянно му се струваше, че някъде в стаята гори втори огън или свещи, затова току се въртеше на стола си и се озърташе, за да види къде свети. Но нямаше нищо — може би само огледало или стар часовник.
Мистър Норел каза, че е чел труда на мистър Сегундус за историята на феите — слуги на Мартин Пейл3.
— Достоверен труд, сър, но сте пропуснали да споменете майстор Фалоутот. Незначителен дух, разбира се, чиято полза за доктор Пейл е съмнителна4. Въпреки това кратката ви история без него е непълна.
Последва мълчание.
— Дух на име Фалоутот? — попита мистър Сегундус. — Аз… тоест… никога не съм чувал за такова създание, нито от този свят, нито от другия.
Мистър Норел за пръв път се усмихна, но сякаш сам на себе си.
— Разбира се — каза той, — как забравих! Всичко това го пише в историята на Холгарт и Пикъл, които разказват за собствените си приключения с майстор Фалоутот, но вие едва ли сте я чели. Поздравявам ви — тези двамата не са достойни за уважение: те са по-скоро престъпници, отколкото магьосници, колкото по-малко знае човек за тях, толкова по-добре.
— А, сър! — възкликна мистър Хънифут, като предположи, че домакинът говори за някоя от книгите си. — Дочухме прекрасни думи за библиотеката ви. Всички магьосници от Йоркшир се изпълниха със завист, когато научиха колко книги притежавате!
— Наистина ли? — хладно отвърна мистър Норел. — Учудвате ме. Нямах представа, че делата ми са толкова широко известни… Предполагам, че причината за това е Тороугуд — каза той замислен, споменавайки името на човека, който продаваше книги и любопитни предмети в Кофи-ярд в Йорк. — Чайлдърмас няколко пъти ме предупреди, че Тороугуд обича да клюкарства.
Мистър Хънифут недоумяваше. Ако самият той притежаваше толкова книги по магия, би говорил с удоволствие за тях, би се радвал на комплиментите и възхищението на околните, затова не можеше да повярва, че с мистър Норел не е същото. И тъй като искаше да бъде любезен и да предразположи събеседника си (защото си беше втълпил, че джентълменът е срамежлив), той продължи на същата тема:
— Мога ли да си позволя да изразя желанието ни, сър, да видим прекрасната ви библиотека?
Мистър Сегундус беше убеден, че домакинът ще откаже, но вместо това мистър Норел ги погледа втренчено няколко секунди (той имаше малки сини очи и като че ли наблюдаваше гостите от някакво тайнствено кътче дълбоко в себе си) и след това почти добродушно обеща да изпълни молбата на мистър Хънифут. Последният не намираше думи от благодарност, щастлив в убеждението си, че е доставил същото удоволствие на домакина, каквото и на себе си.
3
Джон Сегундус. Пълно описание на феите — слуги на доктор Пейл, техните имена, истории, характери и услуги, които са му вършили; изд. Томас Бърнам, книгопродавец, Нортхамптън, 1799.
4
Доктор Мартин Пейл (1485–1567) е син на кожар от Уоруик. Той е последният от Ауреатите, или магьосниците от Златния век. След него има и други магьосници (като Грегорий Авесалом), но тяхната репутация е спорна. Пейл със сигурност е последният английски магьосник, посетил Феерия.