— Половината й живот? — повтори мистър Норел.
— Половината — отвърна джентълменът.
— Но какво ще кажат приятелите й, ако научат, че съм изтъргувал половината й живот? — попита магьосникът.
— О, те изобщо няма да разберат. Можеш да разчиташ на мен за това — обеща джентълменът с коса като глухарче. — Впрочем сега тя няма никакъв живот. Половин живот е по-добре от нищо.
Половин живот наистина изглеждаше далеч по-добре от нищо. С половин живот мис Уинтъртаун можеше да се омъжи за сър Уолтър и да го отърве от банкрут. После ако останеше министър, сър Уолтър би могъл да подкрепя всички планове на мистър Норел за възраждането на английската магия. Но мистър Норел беше изчел много книги, в които се описваха сделките на други английски магьосници с представители на този народ, и знаеше добре какво измамно племе са те. Стори му се, че започва да разбира как джентълменът се опитва да го изиграе.
— Колко дълъг е един живот? — поинтересува се магьосникът.
Джентълменът с коса като глухарче разпери ръце с най-чистосърдечен вид.
— Колко ти се иска? — попита той.
Мистър Норел се замисли.
— Да предположим, че на дамата е отредено да живее деветдесет и четири години. Деветдесет и четири е приемлива възраст. Сега тя е на деветнадесет. Значи й остават седемдесет и пет години. Ако сте съгласен да си поделим останалите й седемдесет и пет години, не виждам защо да не ви дам половината.
— Добре, седемдесет и пет години — съгласи се джентълменът с коса като глухарче. — Точно половината от тях принадлежат на мен.
Мистър Норел го изгледа с безпокойство.
— Има ли още нещо, което трябва да направим? — попита той. — Дали да не подпишем договор?
— Не, но аз трябва да взема нещо от дамата като залог за това, че ми принадлежи.
— Вземете някой от пръстените й — предложи мистър Норел — или верижката на врата й. Убеден съм, че ще мога да обясня липсата на един пръстен или верижка.
— Не — отсече джентълменът. — Трябва да бъде нещо… А, сетих се!
Дролайт и Ласелс седяха в стаята, където мистър Норел се срещна за пръв път със сър Уолтър. Мястото беше доста мрачно. Огънят в камината бе слаб, а свещите бяха почти изгорели. Завесите не бяха спуснати и никой не се беше сетил да затвори капаците на прозорците. Барабаненето на дъжда по стъклата навяваше меланхолия.
— Подходяща нощ за съживяване на мъртъвци — отбеляза мистър Ласелс. — Дъждът и клоните на дърветата се удрят в прозорците, а вятърът вие в комина — всъщност налице са всички сценични ефекти. Често ме спохожда вдъхновение да пиша пиеси и не знам дали приключенията от тази нощ няма да ме вдъхновят да направя нов опит — трагикомедия, разказваща за отчаяните опити на един разорен министър да спечели пари по всевъзможни начини, като се започне от брак по сметка и се свърши с магия. Мисля, че ще се приеме много добре. Мога да я нарека „Колко жалко, че тя е труп“.
Ласелс направи пауза, за да може Дролайт да се посмее на остроумието му, но приятелят му не беше в настроение поради отказа на магьосника да го пусне да види магията, затова каза само:
— Къде ли са се дянали всички?
— Нямам представа.
— Е, като се има предвид какво направихме за тях, мисля, че заслужаваме по-добро отношение от това! Само преди половин час не знаеха как да изразят благодарността си! И толкова бързо ни забравиха — много лошо! Откак сме дошли, не са ни предложили и парче сладкиш. Разбирам, че е вече късно за вечеря, но аз например умирам от глад! — той помълча малко и добави: — И огънят почти угасна.
— Ами сложете още въглища — предложи Ласелс.
— Какво? Нали целият ще се изцапам!
Една по една свещите изгоряха и светлината от огъня намаля, докато венецианските пейзажи на стената се превърнаха в големи катраненочерни квадрати, окачени на малко по-бледочерни стени. Дълго време двамата приятели седяха в мълчание.
— Часовникът удари един и половина! — внезапно се обади Дролайт. — Какъв самотен звук! Уф! Всички страшни неща в романите винаги се случват в мига, когато ударите на църковната камбана или часовника отекнат в тъмната къща!
— Не се сещам за нищо страшно, станало в един и половина — отбеляза Ласелс.
В този момент откъм стълбите се чуха стъпки, които бързо се приближаваха. Вратата на стаята се отвори и някой застана на прага със свещ в ръка. Дролайт посегна към ръжена. Но това беше мистър Норел.
— Не се стряскайте, Дролайт. Няма от какво да се страхувате.
Но когато магьосникът вдигна свещта, лицето му като че ли изразяваше тъкмо обратното: той беше много блед, с разширени очи, в които още личаха следи от ужас.