Мистър Норел поведе двамата джентълмени по коридор — съвсем обикновен коридор, както забеляза мистър Сегундус, със стени и под, облицовани с добре полирани дъбови дъски и ухаещи на пчелен восък; в края му имаше стълбище, или по-скоро само три-четири стъпала, след тях — друг коридор, където въздухът бе някак по-студен, а подът от солиден йоркски камък, все така обикновен. (А дали вторият коридор не беше преди стълбището или стъпалата? И дали изобщо имаше стълбище?) Мистър Сегундус бе от онези щастливи джентълмени, които винаги можеха да определят дали стоят с лице на север или на юг, на изток или на запад. Това не беше качество, с което той особено се гордееше — намираше го също толкова естествено, колкото и факта, че главата стои на раменете му, — но в къщата на мистър Норел тази способност го бе напуснала. По-късно мистър Сегундус изобщо не беше в състояние да си спомни поредицата от коридори и стаи, през които бяха минали, нито да определи колко време им бе отнело да стигнат до библиотеката. Не можеше да определи и посоката: струваше му се, че мистър Норел е открил пета посока на компаса — нито изток, нито юг, нито запад, нито север, а някаква нова, различна посока, и в нея ги водеше. Мистър Хънифут, от друга страна, като че ли не забелязваше нищо странно.
Библиотеката беше може би по-малка от всекидневната, от която бяха тръгнали. В камината пламтеше огън и наоколо цареше уют и спокойствие. Но отново светлината в стаята като че ли не идваше само от трите високи многокрилни прозореца, което накара мистър Сегундус пак да се почувства неудобно заради натрапчивото усещане, че някъде в стаята има запалени свещи, други прозорци или друг огън, затова е по-светло. Всички налични прозорци разкриваха голям къс мрачно дъждовно английско небе и мистър Сегундус не можеше да види пейзаж, за да определи в коя част на къщата се намират.
Стаята не беше безлюдна: на една маса седеше мъж, който стана при влизането им и когото мистър Норел кратко представи като Чайлдърмас, негов секретар.
Бидейки магьосници, мистър Хънифут и мистър Сегундус нямаха нужда да им се казва, че библиотеката в абатството Хъртфю е най-голямото богатство на домакина, затова двамата не се изненадаха, като видяха, че мистър Норел е направил красиво ковчеже за най-скъпото на сърцето си съкровище. Лавиците, наредени по стените на стаята, бяха от английско дърво и приличаха на готически арки, украсени с резба. Имаше издълбани листа (сухи и извити, сякаш сезонът, който художникът бе избрал да пресъздаде, е есента), преплетени корени и клони, диви плодове и бръшлян, всичките прекрасно изработени. Но чудото на резбата по лавиците не можеше да се мери с чудото на книгите.
Първото, което всеки ученик по магия научава, е, че има книги за магия и книги по магия. И второто, което научава, е, че приличен екземпляр от първия вид може да се купи от добър книжар за две-три гвинеи, докато книгите от втория вид са по-скъпи от рубини5. В колекцията на йоркското общество се съдържаха хубави, почти редки книги; сред многото томове имаше пет творби, написани между 1550 и 1700 година, които с основание можеха да се нарекат книги по магия (макар че едната се състоеше от две опърпани страници). Книгите по магия бяха рядкост и нито мистър Сегундус, нито мистър Хънифут бяха виждали повече от две или три в частна библиотека. В Хъртфю всички стени бяха заети от лавици и всички лавици бяха пълни с книги. И всички или почти всички книги бяха стари — книги по магия. О, със сигурност много от тях бяха с хубави съвременни подвързии, но това несъмнено бяха томове, които мистър Норел сам бе подвързал (изглежда, най-много му допадаха подвързиите от телешка кожа със заглавия, изписани с четливи сребърни букви). Но много от книгите бяха съвсем стари, с огънати гърбове и краища.
Мистър Сегундус огледа гърбовете на книгите на близката лавица: първото заглавие, което прочете, беше „Как да отправяме въпроси към мрака и да тълкуваме отговорите му“.
— Безсъдържателна творба — отбеляза мистър Норел.
Мистър Сегундус се стресна — не знаеше, че домакинът му стои толкова близо до него. Мистър Норел продължи:
— Бих ви посъветвал да не си губите времето с нея.
Мистър Сегундус погледна следващата книга на рафта, която беше „Напътствия“ на Беласис.
— Сигурно сте запознат с Беласис? — попита мистър Норел.
5
Както знаем от максимата на Джонатан Стрейндж, магьосниците се карат за всевъзможни неща с години и много трудове са изписани по въпроса за това дали дадена книга може да се определи като книга по магия. Но повечето лаици се ръководят от следното просто правило: книгите, написани преди изчезването на магията в Англия, са книги по магия, книгите, написани по-късно, са книги за магия. Принципът, на който се основава правилото на лаиците, е, че книга по магия може да напише само практикуващ магьосник, а не магьосник теоретик или историк. Какво по-разумно от това? Но ето че вече възникват затруднения. Великите майстори на магията, които наричаме магьосници от Златния век, или Ауреати (Томас Годблес, Ралф Стоукси, Катрин от Уинчестър, Кралят Гарван), са писали малко или малко от написаното е достигнало до нас. Възможно е Томас Годблес да е бил неграмотен. Стоукси е учил латински в малко училище по граматика в родния си Девъншир, но всичко, което знаем за него, е написано от други.
Магьосниците започват да пишат книги след западането на магията. Над славата на английската магия вече се спуска сянка; хората, които наричаме магьосници от Сребърния век (Томас Ланчестър, 1518-1590; Джак Беласис, 1526-1604; Никълъс Губърт, 1535-1578; Грегорий Авесалом, 1507–1599), са последните искрици в мрака; те са първо учени и после магьосници. Разбира се, тези магьосници твърдят, че правят магии, някои дори държат по един-двама слуги от народа на феите, но не постигат големи успехи, а съвременните учени се съмняват дали изобщо са били способни да правят магии.