Срещата приключи много сърдечно от двете страни, като Ласелс и Дролайт обещаха незабавно да разговарят с мистър Норел. Дролайт проследи с поглед мистър Мъри, докато излизаше от стаята.
— Шотландец — каза той веднага щом вратата се затвори. — О, несъмнено — съгласи се Ласелс. — Но аз нямам нищо против. Шотландците често са много способни, много добри в сделките. Мисля, че нещата могат да се развият много благоприятно.
— Изглеждаше почтен човек — всъщност почти джентълмен. Само че има странния навик да се взира с дясното око в някого, докато с лявото оглежда стаята. Това донякъде ме смути.
— Той не вижда с дясното си око.
— Наистина ли?
— Да. Канинг ми каза. В ученическите му години един от учителите забил ножче за подостряне на пера в окото му.
— Боже мой! Само си помислете, Ласелс! Цяло списание, посветено на съжденията на един човек! Никога не бих повярвал, че е възможно! Магьосникът ще остане зашеметен, като му кажем!
Мистър Ласелс се изсмя.
— Ще го сметне за най-естественото нещо на света. Суетата му няма граници.
Точно както предсказа Ласелс, мистър Норел не видя нищо необичайно в подобно предложение, а тутакси се зае да търси недостатъци.
— Идеята е отлична — каза той, — но за съжаление напълно неприложима. Аз нямам време да се занимавам със списание, а не бих могъл да поверя такава важна задача на някого другиго.
— И аз бях на абсолютно същото мнение, сър — отвърна му мистър Ласелс, — докато не се сетих за Портисхед.
— Портисхед? Кой е Портисхед? — попита мистър Норел.
— Ами… — започна Ласелс. — Той е магьосник теоретик, но…
— Магьосник теоретик? — прекъсна го мистър Норел. — Знаете какво мисля за тези хора!
— Да, но още не сте чули какво следва по-нататък — каза Ласелс. — Той изпитва такова дълбоко възхищение към вас, сър, че щом чу за неодобрението ви относно магьосниците теоретици, веднага се отказа от заниманията си.
— Наистина ли? — попита мистър Норел, донякъде успокоен от това сведение.
— Издал е една-две книги. Не помня какви точно — история на магията през XVI век за деца или нещо подобно24. Наистина смятам, че можете спокойно да поверите списанието на лорд Портисхед, сър. Няма опасност той да публикува нещо, което да не одобрявате: лордът е известен като един от най-почтените хора в кралството. Уверен съм, че първото и основното му желание, ще бъде да ви угоди25.
Макар и неохотно, мистър Норел прие да се срещне с лорд Портисхед и мистър Дролайт написа писмо, с което канеше лорда на „Хановер Скуеър“.
Лорд Портисхед беше на около тридесет и осем години, много висок и слаб, с дълги тънки ръце и крака. Обикновено носеше бяло сако и светли бричове. Беше мил човек, който по ред причини се чувстваше неудобно: заради високия си ръст, заради статута си на бивш магьосник (тъй като бе интелигентен, той си даваше сметка, че мистър Норел гледа на него с неодобрение), заради срещата си с такива изискани светски господа като Дролайт и Ласелс; но най-неудобно се чувстваше заради срещата си с мистър Норел, който бе неговият герой. По едно време лордът така се развълнува, че започна да се поклаща напред-назад, което в съчетание с високия му ръст и светлите му дрехи го правеше да прилича на бреза, разлюляна от силен вятър.
Въпреки вълнението си той успя да изкаже своята благодарност за голямата чест, оказана му чрез поканата за среща с мистър Норел. Магьосникът се почувства толкова поласкан от дълбоката почит на лорд Портисхед към него, че щедро даде разрешение на лорда отново да се захване с изучаване на магия.
Естествено, лорд Портисхед се зарадва, но когато чу, че мистър Норел иска от него да прекарва дълги часове в ъгъла на всекидневната му и да слуша разсъжденията на магьосника за състоянието на съвременната магия, а после с напътствията на мистър Норел да бъде редактор на новото списание на мистър Мъри, той сякаш не можеше да си намери място от щастие.
Новото списание беше озаглавено „Приятелите на английската магия“ — заглавието бе заето от писмото, което мистър Сегундус написа до „Таймс“ миналата пролет. Любопитното беше, че нито една от статиите, публикувани там, не бе писана от мистър Норел, който се оказа напълно неспособен да създаде завършен текст, тъй като никога не оставаше доволен от написаното. Вечно се съмняваше, че е написал твърде много или твърде малко26.
В ранните броеве нямаше много неща, които да представляват интерес за сериозния изследовател на магията, а единствените забавни статии в тях бяха онези, в които Портисхед отправяше нападки от името на мистър Норел: към джентълмените магьосници, към дамите магьосници, към уличните магьосници, към странстващите магьосници, към магиите на деца ясновидци, към Ученото общество на магьосниците от Йорк, към Ученото общество на магьосниците от Манчестър, към учените общества на магьосници като цяло и към всякакви други магьосници.
24
В изказването си мистър Ласелс успя да събере всички книги на лорд Портисхед в една. До началото на 1808 година, когато се отказва от заниманията си, лорд Портисхед публикува три книги: „Животът на Джак Беласис“, изд. Лонгман, Лондон, 1801; „Животът на Никълъс Губърт“, изд. Лонгман, Лондон, 1805; и „История на Краля Гарван за деца“, изд. Лонгман, Лондон, 1807, с гравюри от Томас Беуик. Първите две представляват научни изследвания на двама магьосници от XVI век. Мистър Норел няма високо мнение за тях, но особено не харесва „Историята за деца“. Джонатан Стрейндж, от друга страна, смята, че това е прекрасно четиво.
25
„Странно как толкова заможен човек — в имуществото на лорд Портисхед влизаше голяма част от Англия — можеше да бъде толкова скромен, но случаят бе точно такъв. Освен това той беше предан съпруг и баща на десет деца. Мистър Стрейндж ми каза, че гледката на лорд Портисхед и децата му, увлечени в игра, е една от най-прекрасните на света. И наистина самият Портисхед беше като дете. При всичките си обширни познания лордът не можеше да различи добро от зло, макар че с лекота четеше на китайски. Той беше най-милият от всички британски аристократи“: „Животът на Джонатан Стрейндж“ от Джон Сегундус, изд. Джон Мъри, Лондон, 1820.
26
„Приятелите на английската магия“ излиза за пръв път през февруари 1808 година и веднага си спечелва популярност. Към 1812 година Норел и Ласелс се хвалят, че тиражът надхвърля 13 000, но колко достоверна е тази цифра — не може да се каже. От 1808 до 1810 редактор официално е лорд Портисхед, но по всяка вероятност мистър Норел и Ласелс често се месят в работата му. Между Норел и Ласелс съществуват известни разногласия относно целите на списанието. Мистър Норел иска „Приятелите на английската магия“ първо да внуши на британското общество представата за голямото значение на съвременната английска магия, второ, да поправи погрешните схващания за историята на магията и, трето, да оплюе онези магьосници и видове магьосници, които мистър Норел мрази. Той не желае да обяснява на страниците му магически процедури — с други думи, няма намерението да прави от него образователно списание. Лорд Портисхед, чието възхищение към мистър Норел е безгранично, счита за свой основен дълг като редактор да следва многобройните напътствия на магьосника. В резултат на това първите броеве на „Приятелите на английската магия“ са по-скоро скучни и често озадачаващи — пълни със странни пропуски, противоречия и бегли намеци. Ласелс, от друга страна, отлично разбира как едно периодично издание може да се използва за спечелване на подкрепа за възраждането на английската магия и се стреми да го направи по-лековато. Той все повече се вбесява от предпазливия подход на Портисхед, взема мерки и от 1810 година нататък двамата с лорд Портисхед са съредактори.
Джон Мъри издава „Приятелите на английската магия“ до началото на 1815, когато се спречква с мистър Норел. Лишен от подкрепата му, Мъри се вижда принуден да продаде списанието на друг издател — Томас Нортън Лонгман. През 1816 година Мъри и Стрейндж замислят да създадат списание, което да съперничи на „Приятелите на английската магия“, под заглавието „Фамулус“, но само един брой вижда бял свят.