С парите, които мис Еркуистоун му донесе, Лорънс Стрейндж поправи къщата, захвана да обработва земята и изплати дълговете си. Скоро започна да печели, вместо да дължи пари. Той разшири имението си и започна да заема суми срещу петнадесет процента лихва. Тези и други подобни начинания го занимаваха във всеки час от ежедневието му. Стрейндж вече не можеше да си позволи да отделя много внимание на жена си. Всъщност той даде ясно да се разбере, че компанията й и разговорите с нея са му досадни и тя, клетата, много се измъчваше от това. Имението на Лорънс Стрейндж се намираше в Шропшир — затънтен край близо до границата с Уелс. Мисис Стрейндж не познаваше никого там. Тя бе свикнала с градския живот, с единбургските балове, с магазините, с интелектуалните разговори с тамошните си приятели, затова гледката на високите мрачни хълмове, вечно тънещи в уелска мъгла и дъжд, й се струваше крайно потискаща. Мисис Стрейндж живя пет години в самота и накрая почина от настинка, която бе хванала по време на самотна разходка из същите тези хълмове в силен дъжд.
Мистър и мисис Стрейндж имаха дете, което бе на около четири години, когато майка му почина. Едва няколко дни след погребението на мисис Стрейндж това дете стана причина за жестока свада между Лорънс Стрейндж и роднините на покойната. Семейство Еркуистоун твърдяха, че съгласно положенията в брачния договор голяма част от богатството на мисис Стрейндж сега трябва да премине към сина й, който ще го наследи, когато навърши пълнолетие. Лорънс Стрейндж не изненада никого с настояването си, че всяко пени от парите на жена му е негово и че той може да прави с тези пари каквото пожелае. Двете страни се посъветваха с адвокати и започнаха два отделни процеса — единият в Колегията за граждански дела в Лондон, а другият в шотландски съд. Делата „Стрейндж срещу Еркуистоун“ и „Еркуистоун срещу Стрейндж“ се проточиха с години и през това време самият вид на детето стана непоносим за мистър Стрейндж. Струваше му се, че момчето е като блатиста нива или като градина с болни дървета — нещо, което струва пари на хартия, но не носи добър годишен доход. Ако английското законодателство позволяваше да се продаде едно дете и да се купи друго, по-добро, Лорънс Стрейндж вероятно би го направил29.
Междувременно Еркуистоун си дадоха сметка, че Лорънс Стрейндж е в състояние да направи живота на сина си също толкова нещастен, колкото и този на покойната си жена, затова братът на мисис Стрейндж спешно писа до Лорънс Стрейндж с предложение момчето да прекарва част от годината в дома на роднините си в Единбург. За голямо учудване на Еркуистоун мистър Стрейндж не възрази срещу това30.
Така Джонатан Стрейндж започна да прекарва по половин година в къщата на мистър Еркуистоун на „Шарлот Скуеър“ в Единбург, където, както може да се очаква, се научи да не изпитва голяма почтителност към баща си. Там той получи първото си образование в компанията на трите си братовчедки — Маргарет, Мария и Джорджиана Еркуистоун31. Единбург несъмнено е един от най-цивилизованите градове в света, а жителите му са също толкова умни и също толкова обичат развлеченията, колкото и лондончани. Когато младият Стрейндж беше при тях, мистър и мисис Еркуистоун правеха всичко, за да го карат да се чувства щастлив, като се надяваха по този начин да компенсират пренебрежението и студенината в бащиния му дом. Затова не е чудно, че той порасна малко разглезен, малко своенравен и малко самонадеян.
Лорънс Стрейндж ставаше все по-стар и по-богат, но не и по-добродушен.
Няколко дни преди срещата на мистър Норел с Винкулус в дома на Стрейндж дойде нов прислужник. Другите слуги с готовност предложиха на новодошлия помощ и съвети: те му казаха, че Лорънс Стрейндж е горделив и коварен, че всички го мразят, че най-много от всичко обича парите и че от години не говори със сина си. Казаха още, че е истински дявол и че новият слуга не бива по никакъв начин да го ядосва, защото иначе горчиво ще се разкайва.
Новият прислужник им благодари за сведенията и обеща да запомни думите им. Но това, което другите слуги не знаеха, беше, че новодошлият притежава темперамент, който не отстъпва на този на мистър Стрейндж, че понякога се държи подигравателно, дори грубо, че има твърде високо мнение за собствените си способности и съответно твърде ниско за способностите на другите хора. Новият прислужник не осведоми другите слуги за недостатъците си по простата причина, че не подозираше за тях. Макар че често се караше с приятели и съседи, той често с изненада научаваше причината за свадите и винаги хвърляше вината върху тях. Но за да не си помислите, че в тази глава ще се разказва само за неприятни личности, трябва веднага да отбележа, че докато коварството беше алфата и омегата на нрава на Лорънс Стрейндж, новият прислужник бе по-естествена смесица от светлина и сянка. Последният притежаваше доста здрав разум и защитаваше другите от действителни беди със същата енергия, с която отмъщаваше за въображаеми обиди към себе си.
30
Тъкмо обратното, Лорънс Стрейндж се зарадва, че за няколко месеца ще си спестява разноските за храна и облекло на момчето. Ето как любовта към парите прави умния човек тесногръд и смешен.
31
Джон Сегундус, биограф на Стрейндж, на няколко места отбелязва, че Стрейндж предпочита обществото на умните жени пред това на мъжете. „Животът на Джонатан Стрейндж“, изд. Джон Мъри, Лондон, 1820.