— Само от мненията на други, сър — отвърна гостът му. — Често съм чувал да казват, че той държи ключа към много въпроси, но също така съм чувал — и повечето големи авторитети споделят това мнение, — че всички екземпляри на „Напътствия“ са отдавна унищожени. Но ето един пред очите ми! Сър, това е невероятно! Забележително!
— Прекалено много очаквате от Беласис — отбеляза Норел, — някога и аз мислех изцяло като вас. Помня, че в продължение на месеци отделях по осем часа на ден за изучаване на този труд — чест, която, трябва да призная, не съм оказвал на никой друг автор. Но накрая останах разочарован. Беласис е загадъчен там, където трябва да бъде разбираем, а разбираем там, където трябва да бъде потаен. Има неща, които не бива да се излагат в книги, та цял свят да ги чете. Лично аз отдавна вече нямам високо мнение за Беласис.
— Ето книга, за която не съм чувал, сър — каза мистър Сегундус. — „Превъзходствата на християнско-юдаистката магия“. Какво можете да ми кажете за нея?
— Ха! — възкликна мистър Норел. — Тя е от XVII век, но аз не я ценя особено. Авторът й е лъжец, пияница, развратник и мошеник. Радвам се, че никой не го помни.
По всичко личеше, че мистър Норел презира не само живите магьосници, но е недоволен и от всички мъртви.
Междувременно мистър Хънифут размахваше ръце като методист, който въздава хвала на Бога, тичаше от лавица към лавица и не се задържаше достатъчно дълго на едно място, за да прочете и едно заглавие, преди погледът му да се премести върху ново в другия край на стаята.
— О, мистър Норел! — възклицаваше той. — Толкова книги! Със сигурност тук бихме могли да намерим отговори на всичките си въпроси!
— Съмнявам се, сър — сухо отвърна домакинът.
Секретарят се изсмя — смях, който явно бе насочен към мистър Хънифут, — но господарят му не го сгълча нито с поглед, нито с дума и мистър Сегундус се запита какво би могъл да поверява мистър Норел на този човек. С дългата си коса, провиснала като дъжд и черна като гръмотевица, той би изглеждал съвсем уместно сред някое брулено от вятъра тресавище или на потънала в мрак странична уличка, или може би в роман на мисис Радклиф.
Мистър Сегундус извади „Напътствията“ на Джак Беласис и въпреш лошото мнение на мистър Норел за книгата веднага се натъкна на два забележителни пасажа6. После, като усети, че е минало много време и секретарят се взира в него изпитателно с тъмните си очи, той отвори „Превъзходствата на християнско-юдаистката магия“. Това не беше (както мистър Сегундус очакваше) печатно издание, а ръкопис, надраскан много небрежно по гърбовете на всякакви парчета хартия, повечето стари кръчмарски сметки. Тук джентълменът намери разказ за чудни приключения. Магьосникът от XVII век беше използвал оскъдните си практически умения, за да се бие с големи и могъщи врагове: битки, които никой човек магьосник не би следвало дори да опитва да води. Той бе написал набързо историята на откъслечните си победи точно преди решителното нашествие на враговете му. Пишейки, авторът явно съзнаваше много добре, че времето му изтича и смъртта е най-доброто, на което може да се надява.
В стаята се стъмваше и старите ръкописни букви върху хартията станаха нечетливи. В библиотеката влязоха двама слуги и под погледа на странния на вид секретар запалиха свещи, дръпнаха завесите на прозорците и изсипаха още въглища в камината. Мистър Сегундус реши, че е време да напомни на мистър Хънифут, че не са обяснили на домакина целта на посещението си.
На излизане от библиотеката мистър Сегундус забеляза нещо, което му се стори странно. До огъня имаше стол, а до стола малка маса. На нея се виждаха кориците и кожената подвързия на много стара книга, ножици и остър, страховит наглед нож, какъвто градинар би използвал за кастрене на клони. Но не личаха страниците на книгата. Може би, каза си мистър Сегундус, домакинът ги е изпратил за подвързване. Старата подвързия обаче изглеждаше здрава — тогава защо мистър Норел би си правил труда да отделя страниците, рискувайки да ги повреди? Това беше работа за опитен книговезец.
Когато отново се настаниха във всекидневната, мистър Хънифут се обърна към домакина:
— Това, което видях днес тук, сър, ме убеди, че вие сте най-подходящият човек, способен да ни помогне. Мистър Сегундус и аз сме на мнение, че съвременните магьосници са на погрешен път: те хабят енергията си за незначителни неща. Съгласен ли сте с това, сър?
— О, несъмнено! — възкликна мистър Норел.
— Въпросът ни е — продължи мистър Хънифут — защо магията е изгубила някогашното си величие в нашата велика държава. Въпросът ни, сър, е защо в Англия вече не се правят магии.
6
Първият пасаж, който мистър Сегундус прочете, беше за Англия, Феерия (която магьосниците понякога наричат „Другите земи“) и неизвестна страна, разположена, както се твърдеше, в далечния край на Ада. Мистър Сегундус беше чувал за символичната и магическа връзка между тези три земи, но никога дотогава не бе попадал на толкова ясно обяснеше за нея като изложеното тук.
Вторият пасаж засягаше един от големите магьосници на Англия, Мартин Пейл. В „Дървото на познанието“ на Грегорий Авесалом има широко известен текст, който разказва как докато пътувал през Феерия, последният от великите магьосници Ауреати Мартин Пейл посетил един принц на феите. Като повечето представители на народа си този принц имал множество имена, титли и псевдоними, но обикновено го наричали Студения Хенри. Студения Хенри произнесъл дълга и тържествена реч пред госта си. Речта била изпъстрена с метафори и неясни загадки, но онова, което принцът като че ли искал да каже, било, че феите са природно зли създания, които не винаги знаят кога причиняват вреда. На това Мартин Пейл кратко и донякъде тайнствено отговорил, че не всички англичани имат еднакво големи крака. Векове наред никой нямал и най-малка представа какво би могло да означава това, но се изказвали различни теории. Джон Сегундус бе добре запознат с всички тях. Най-популярната принадлежеше на Уилям Пантлър и датираше от началото на XVIII век. Пантлър твърди, че Студения Хенри и Пейл са говорили за теология. Феите (както всички знаят) са извън обсега на църквата, Христос не е стигнал до тях и никога няма да стигне — така че никой не знае какво ще стане с тях в деня на Страшния съд. Според Пантлър Студения Хенри е искал да попита Пейл дали има някаква надежда феите подобно на хората да получат вечно спасение. Отговорът на Пейл — че краката на англичаните не са с еднаква големина — е неговият начин да каже, че не всички англичани ще се спасят. Въз основа на това Пантлър стига дотам, че приписва на Пейл малко странното схващане, че Раят не е безкраен и може да побере само ограничен брой блажени и за всеки осъден на адски мъки англичанин в Рая се отваря място за една фея. Репутацията на Пантлър като магьосник теоретик почива изцяло на книгата, която написва по този въпрос.
В „Напътствия“ на Джак Беласис мистър Сегундус прочете съвсем различно обяснение. Три века преди Мартин Пейл да попадне в замъка на Студения Хенри, принцът е бил посетен от друго човешко същество: английски магьосник, по-велик дори от Пейл — Ралф Стоукси, който оставил там чифт ботуши. Ботушите, казва Беласис, били стари, което вероятно е причината Стоукси да ги остави, но наличието им в замъка предизвикало силен смут сред всички негови обитатели, които дълбоко почитали английските магьосници. Особено разтревожен бил Студения Хенри, който се боял, че по някакъв необясним, неразбираем начин християнският морал може да го обвини за загубата на ботушите. Затова той направил опит да се отърве от страховитите предмети, като ги предложил на Пейл, но магьосникът не ги приел.