— За Бога, защо тогава, стари глупако, не казахте още в самото начало? Можех да ви донеса цяла бутилка!
Мистър Стрейндж го погледна стъписан и кротко каза, че, разбира се, няма нужда слугата да му носи трета чаша, щом това чак толкова го затруднява.
Новият прислужник се върна в кухнята (като по пътя се чудеше дали все пак не се е държал малко рязко). След няколко минути отново се позвъни. Мистър Стрейндж седеше на бюрото си с писмо в ръка и се взираше през прозореца в непрогледната дъждовна нощ.
— Има един човек, който живее на отсрещния хълм — каза той — и това писмо, Джеръми, трябва да стигне до него преди изгрев слънце.
Виж ти, помисли си прислужникът, започна се! Спешна сделка, която трябва да се извърши под прикритието на нощта! Какво друго може да означава това, освен че вече предпочита моите услуги пред тези на останалите? Много поласкан, слугата с готовност заяви, че веднага тръгва, и взе писмото, на което имаше само загадъчен надпис „Уивърн“. Той попита дали къщата има име, за да може да попита някого, ако случайно обърка пътя.
Мистър Стрейндж понечи да каже, че няма име, но после млъкна и се засмя.
— Ще попиташ за Уивърн от фермата „Разбито сърце“ — заключи той.
После обясни на слугата, че при падналата ограда срещу кръчмата на Блаксток трябва да отбие от широкия път и зад оградата ще види пътека, която ще го отведе право във ферма „Разбито сърце“.
И така, новият прислужник взе кон и силен фенер и излезе на широкия път. Нощта беше зловеща. Въздухът представляваше смесица от шумен вятър и сърдит, неумолим дъжд, който проникваше във всички пролуки на дрехите и скоро прислужникът се измокри и премръзна до кости.
Пътеката, която тръгваше от оградата срещу кръчмата на Блаксток, се изкачваше по склона на хълма и беше застрашително обрасла. Всъщност тя дори не заслужаваше наименованието „пътека“, защото по средата й растяха млади фиданки, които силният вятър подхващаше и превръщаше в камшици, които немилостиво биеха минаващия покрай тях прислужник. След като измина половин миля, той се чувстваше така, сякаш се беше борил с неколцина здрави мъже един след друг (а тъй като беше сприхав човек, който вечно влиза в свади на публични места, това усещане му бе отлично познато). Той ругаеше Уивърн за неговото нехайство и мързел, които му пречат да поддържа плетовете си. Едва след около час прислужникът излезе на място, което някога може и да е било поле, но сега беше пустош, обрасла с шипки и къпини, и съжали, че не е взел със себе си брадва. Върза коня за едно дърво и започна да си пробива път напред. Трънаците бяха огромни, остри и избуяли, на няколко пъти слугата се закачаше за някой храст на толкова места и по такъв сложен начин (ръка високо горе, крак далеч назад), че започна да се отчайва и да мисли, че никога няма да се измъкне. Виждаше му се странно, че някой може да живее зад такива избуяли трънаци, и си каза, че изобщо няма да се учуди, ако се окаже, че мистър Уивърн е мъртъв от сто години или повече. Е, това няма особено значение за мен, помисли си той, все пак от мен не се иска да го целувам.
Когато над хълма изгря тъжен сив ден, прислужникът стигна до разрушена къщурка, която може би имаше не толкова разбито сърце, колкото разбит гръбнак. Стената на огнището се беше изкривила навън като голям лък и отгоре й колебливо стърчеше коминът. Купчина керемиди, изпопадали от покрива, бяха оставили дупки, през които се виждаха гредите, оголени като ребра. Вътрешността на къщата бе обрасла с бъз и тръни и напористите им клони бяха изпочупили прозорците и избутали вратите от рамките им.
Новият прислужник постоя известно време в дъжда, съзерцавайки печалната гледка. Когато вдигна глава, видя някой да се спуска по хълма към него: призрачна фигура с причудлива шапка на главата и тояга в ръка. Когато се приближи, фигурата се оказа фермер, добродушен на вид човек, чийто фантастичен вид се дължеше изцяло на парчето брезент, с което беше покрил главата си, за да го пази от дъжда.
Той се обърна към прислужника със следните думи:
— Човече! Какво се е случило с вас? Целият сте в кръв, а хубавите ви дрехи са изпокъсани!
Прислужникът се погледна и установи, че наистина е така. Обясни, че пътеката е обрасла с тръни.
Фермерът го погледна стъписан.
— Но дотук има хубав път! — възкликна той. — На по-малко от четвърт миля западно от пътеката. По него можехте да стигнете за двойно по-кратко време! Кой, за Бога, ви е упътил по тази изоставена пътека?
Прислужникът не отговори, а вместо това попита човека дали знае къде е мистър Уивърн от ферма „Разбито сърце“.