Когато събитията от двете последователни нощи се разчуха, всички бяха любопитни да видят прислужника, все едно беше герой, убил дракон или победил великан. Разбира се, новият слуга се радваше на новата си слава и докато разказваше и преразказваше историята, постепенно откри, че когато мистър Стрейндж е поискал третата чаша шери, той всъщност му е отговорил: „О, сигурно сега ти е приятно, зъл стар грешнико, да тормозиш почтените хора и да ги вкарваш в гроба, но ще дойде ден — и то скоро, — когато ще трябва да отговаряш за всяка въздишка, която си изтръгнал от гърдите на почтените мъже, за всяка сълза, търкулнала се от очите на вдовиците!“ Също така не след дълго в околността се разчу, че когато мистър Стрейндж е отворил прозореца с намерението да простуди прислужника до смърт, последният се е провикнал: „Сега е студено, Лорънс Стрейндж, но накрая ще е горещо! Сега студено, накрая горещо!“ — пророчески намек за настоящата участ на мистър Стрейндж.
15
„КАК Е ЛЕЙДИ ПОУЛ?“
Януари 1808 година
„КАК Е ЛЕЙДИ Поул?“
Във всяка част на града, сред представителите на всички групи и прослойки се чуваше този въпрос. В „Ковънт Гардън“ по изгрев слънце уличните търговци питаха цветарките:
— Как е лейди Поул?
И:
— О — отговаряха те, — тя е много добре, съвсем добре.
Което показва тъжната бедност на английския език, защото лейди Поул беше много повече от добре. В сравнение с нея всеки друг човек на света би изглеждал блед, изнурен, полумъртъв. Необичайната енергия, която лейди Поул бе почувствала на сутринта след възкресяването си, така и не я напусна: когато излизаше на разходка, хората я гледаха учудени, защото тя се движеше твърде бързо. А колкото до слугата, който трябваше да я придружава, горкият човек подтичваше на няколко ярда след нея запъхтян и със зачервено лице. Една сутрин на излизане от „Дръмъндс“ в Чаринг Крос секретарят на войната изненадващо и ненадейно се сблъска с лейди Поул, която крачеше бързо по улицата, в резултат на което той се прекатури и падна. Тя му помогна да стане, каза, че се надява да не го е наранила, и преди секретарят да успее да съчини някакъв отговор, от нея нямаше и следа.
Като всяка деветнадесетгодишна дама лейди Поул обожаваше танците. На баловете тя танцуваше от началото до края, без дори да се задъха, и недоумяваше защо всички се уморяват толкова бързо.
— Нелепо е такова унило събиране да се нарича бал! — казваше лейди Поул на сър Уолтър. — Не сме танцували и три часа! — и се дивеше на липсата на издръжливост у другите танцьори. — Горките! Съжалявам ги.
За здравето й вдигаха тостове и армията, и флотът, и църквата. Сър Уолтър Поул редовно се споменаваше като най-щастливия мъж в кралството, а и самият той бе на същото мнение. Мис Уинтъртаун — злочестата, бледа, болна мис Уинтъртаун — будеше у него състрадание, но лейди Поул, която непрестанно сияеше от забележително здраве и отлично разположение на духа, бе обект на възхищението му. Когато тя неволно се сблъска със секретаря на войната, случката му се стори най-забавната шега на света и той я разказваше на всеки срещнат. Сър Уолтър тайно сподели с доверената си приятелка лейди Уинзел, че това е най-подходящата съпруга за него — умна, жизнена, точно такава жена, за каквато би могъл да мечтае. Особено му допадаше независимият й начин на мислене.
— Миналата седмица ми каза, че правителството не бива да изпраща пари и войска на краля на Швеция — както и направихме, — а вместо това трябва да подкрепи правителствата на Португалия и Испания и да превърне тези страни в бази за операциите си срещу Бонапарт. На деветнадесет да изказваш такива дълбоки разсъждения по най-различни въпроси и да достигаш до такива изводи! На деветнадесет да се противопоставяш така дръзко на правителството! Разбира се, аз й казах, че мястото й е в Парламента!
Лейди Поул обединяваше в едно цяло такива разнородни качества като красота, политическа далновидност, богатство и магическо възкресение. Висшето общество не се съмняваше, че й е отредено да стане един от най-видните му представители. Тя беше омъжена от близо три месеца: време беше да излезе на пътя, който Съдбата и обществото й бяха начертали. Затова новото семейство разпрати покани за великолепен прием, който трябваше да се състои през втората седмица на януари.
Първият прием на всяка млада съпруга е грандиозно събитие, изпълнено с множество дребни тревоги. Постиженията, които са й спечелили добра слава през трите години след завършването на училище, вече не са достатъчни. Не е достатъчно да се облича изискано, да подбира най-подходящите бижута, да говори френски, да свири на пиано и да пее. Сега тя трябва да съсредоточи вниманието си върху френската кухня и френските вина. Макар че може да приема съвети от други хора по тези важни въпроси, собственият й вкус и предпочитания трябва да бъдат основното, от което да се ръководи. От нея се очаква да отхвърли стила на майка си в посрещането на гости и да върши нещата по друг начин. В Лондон светските хора вечерят навън четири-пет пъти седмично. Как младата съпруга — деветнадесетгодишна и почти без никакъв опит в кухнята — ще съумее да изнамери ястия, които да поразят и задоволят тези изтънчени небца.