Стивън Блек стоеше край бюфета в ъгъла и видя как господата излязоха. В стаята останаха трима слуги — Алфред, Джефри и Робърт.
— Да поднесем ли чая, мистър Блек? — невинно попита Алфред. Стивън Блек вдигна тънкия си показалец като знак за слугите да останат по местата си и леко се намръщи, за да ги накара да млъкнат. Той изчака, докато джентълмените се отдалечиха достатъчно, за да не чуват, и възкликна:
— За Бога, какво ви става тази вечер? Алфред! Знам, че рядко ти се е случвало да се намираш в такава изискана компания като тази вечер, но това не е причина да забравиш всичко, на което съм те учил! Потресен съм от глупостта ти!
Алфред измърмори някакво извинение.
— Лорд Касълрей поиска да му донесеш фазан с трюфели, чух го съвсем ясно! А ти му донесе ягодово желе! Къде ти беше умът?
Алфред каза нещо нечленоразделно, в което Стивън успя да различи единствено думата „страх“.
— Било те е страх? От какво?
— Стори ми се, че видях някаква фигура да стои зад стола на лейди Поул.
— Алфред, какво говориш?
— Висок човек с лъскава сребриста коса и зелено сако. Стоеше надвесен над лейди Поул и я наблюдаваше. И в следващия миг изчезна.
— Алфред, погледни натам.
— Да, мистър Блек.
— Какво виждаш?
— Завеса, мистър Блек.
— И какво друго?
— Свещник.
— Зелена кадифена завеса и свещник със запалени свещи. Това е твоят човек със зелено сако и сребриста коса, Алфред. Сега иди помогни на Сиси да прибере порцелановия сервиз и в бъдеще не бъди такъв глупак — Стивън Блек се обърна към следващия слуга. — Джефри! Твоето поведение по нищо не отстъпва на това на Алфред. Кълна се, сякаш мислите ти бяха съвсем другаде. Какво имаш да кажеш в свое оправдание?
Горкият Джефри не можа да отговори веднага. Той мигаше, хапеше устни и изобщо правеше всички онези неща, характерни за човек, който полага усилия да не заплаче.
— Съжалявам, мистър Блек, но музиката ме разсея.
— Каква музика? — попита Стивън Блек. — Нямаше никаква музика. Ето, чуваш ли? Това е струнният квартет, който току-що започна да свири в салона. Досега никой не свиреше.
— О, не, мистър Блек! Имам предвид флейтата и цигулката, които свириха в съседната стая през цялото време, докато дамите и господата вечеряха. О, мистър Блек! Това беше най-тъжната музика, която някога съм чувал. Имах чувството, че сърцето ми се къса!
Стивън го гледаше в недоумение.
— Не те разбирам — каза той. — Нямаше никакви флейта и цигулка — и икономът се обърна към третия слуга, едър, тъмнокос мъж на около четиридесет години. — Робърт! Направо не знам какво да ти кажа! Не си ли говорихме вчера?
— Говорихме си, мистър Блек.
— Не ти ли казах колко разчитам на теб да даваш пример на останалите?
— Казахте, мистър Блек.
— И въпреки това няколко пъти тази вечер ти отиваше до прозореца! Къде ти беше умът? Лейди Уинзел се оглеждаше за някого, който да й донесе чиста чаша. Работата ти беше на масата, при гостите, не на прозореца.
— Извинете, мистър Блек, но чух почукване по прозореца.
— Почукване? Какво почукване?
— Клоните се удряха в стъклото, мистър Блек.
Стивън махна нетърпеливо с ръка.
— Робърт, край къщата няма дървета! Много добре го знаеш.
— Стори ми се, че около къщата е израсла гора — отговори Робърт.
— Какво? — възмути се Стивън Блек.
16
ИЗГУБЕНА НАДЕЖДА
Януари 1808 година
СЛУГИТЕ НА „Харли Стрийт“ продължиха да виждат несъществуващи неща и да чуват странни звуци. На готвача Джон Лонгридж и на кухненската прислуга се причуваше тъжно биене на камбана. Въздействието на камбаната, както обясни Джон Лонгридж на Стивън Блек, беше, че живо им припомняше всеки близък, който е умрял, всички хубави неща, които са изгубили, и всяко лошо нещо, което някога им се е случило. В резултат на това хората ставаха потиснати и оклюмали и им се струваше, че животът няма смисъл.
Джефри и Алфред — двамата най-млади прислужници — се измъчваха от свиренето на флейтата и цигулката, които Джефри бе чул за пръв път в нощта на приема. Музиката винаги като че ли долиташе от съседна стая. Стивън ги разведе из цялата къща и им показа, че никъде никой не свири на такива инструменти, но това не помогна: слугите продължиха да се страхуват и да се чувстват зле.
Най-странно от всички според Стивън беше поведението на Робърт, най-възрастния прислужник. От самото начало Робърт правеше впечатление на разумен, съзнателен и благонадежден — накратко, той беше последният човек на света, който би се поддал на въображаеми страхове. И въпреки това Робърт продължаваше да твърди, че чува как около къщата расте невидима гора. Щом спреше за малко да отдъхне, той чуваше как призрачни клони драскат по стените и чукат по прозорците, как дървесни корени пълзят под основите на къщата и разцепват тухлите. Робърт казваше, че гората е стара и коварна. Който върви през нея, трябва да се страхува колкото от дърветата, толкова и от дебнещи разбойници.